Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Не бих се учудил, ако съвсем скоро пак се окажете в нужда от някое закътано от хорските погледи местенце. Винаги ще е на ваше разположение. За съответната цена, естествено. Жалко е да зарязваме наполовина свършена работа.

Вярно. Глокта се замисли за момент. И опасно. Негово високопреосвещенство каза да спрем дотук. Да не се подчиня ще е доста рисковано, но въпреки това надушвам нещо. Дразнещо ще е да оставяме нещата недоизяснени всеки път, когато архилекторът нареди.

— Може би ще има едно последно нещо.

— Така ли?

— Да, но ще трябва да действаме много умело и прикрито. Какво знаеш за банките?

— Големи сгради. Дават заеми на хората.

— Не знаех, че си такъв специалист — усмихна се лукаво Глокта. — Има една, от която се интересувам по-специално. Нарича се „Валинт и Балк“.

— Не съм ги чувал, но мога да поразпитам.

— Само по-дискретно, Северард, разбираш ли? Никой не бива да узнае за това. Ясно?

— Самата дискретност съм, шефе, питай, който искаш. Дискретен. Такъв съм си аз. Всички ме знаят като такъв.

— Дано да е така, Северард. Дано да е така. Иначе и двамата ще се сбогуваме с главите си.

Глокта седна и завря лице в амбразурата. Гърбът му бе опрян в каменната стена, а левият му крак, опънат напред — изгарящо, пулсиращо огнище на болката. Естествено, очаквал бе да боли, всяка минута, всеки ден. Но това днес е нещо по-специално.

Всеки дъх излизаше със стон от скованите му челюсти. И най-малкото движение се превърна в непосилна задача. Спомни си как преди години, докато тренираше за Турнира, маршал Варуз го караше да изкачва същите тези стълби. Взимах ги по три наведнъж, и нагоре и надолу, без дори да се замислям за това. А виж ме сега. Кой би помислил, че ще се стигне дотук?

От треперещото му тяло се стичаше пот, очите му смъдяха, пълни със сълзи. Носът му гореше и от него течаха воднисти сополи. Колко вода тече от мен, а аз умирам от жажда. Къде е логиката в това? Къде е логиката във всичко останало? Ами ако някой мине и ме види така? Бичът на Инквизицията, пльоснат по задник, с глава в малкия отвор и не може да помръдне. Ще мога ли да сложа безгрижна усмивка на това лице, на тази изкривена маска на агонията? Ще се престоря ли, че всичко е наред? Че всъщност редовно идвам тук и се опъвам на площадката между стълбите? Или ще вия, пищя и моля за помощ?

Никой не мина. Той продължи да лежи, опрял глава на стената, напъхан в тясното пространство, на три четвърти от пътя до върха на кулата. Коленете му трепереха, опънати напред. Санд дан Глокта, майстор фехтовач, бляскав кавалерийски офицер. Какво ли славно бъдеще го очаква? Беше време, когато можех да тичам с часове. Бягах, бягах и не чувствах умора. Усети как капка пот се стича в средата на гърба му. Защо правя това? Защо въобще някой ще прави това? Мога да сложа край днес. Да се върна у дома при майка. А после какво?

После какво?

— Инквизиторе, радвам се, че сте тук.

Браво на теб, копеле. Аз хич не се радвам. Глокта се облегна на стената при горната площадка на стълбите, остри и ръбати, като зъбите, които бяха силно притиснати във венците му.

— Вътре са, страшна бъркотия е…

Ръцете му трепереха и върхът на бастуна му потропваше по каменния под. Главата му се замая. Клепачите му затрептяха и войникът се превърна в размазано петно.

— Добре ли сте? — попита той и се спусна напред с протегната ръка.

Глокта вдигна глава.

— Просто отвори скапаната врата, глупако!

Човекът се дръпна рязко и забърза към вратата. Отвори я. Всяка частица от тялото на Глокта се молеше краят да дойде по-бързо и да се просне по очи, но все пак успя да си наложи да остане изправен. Въпреки болката насили краката си да стъпват един пред друг, дъхът му да се укроти и раменете да се изпънат назад. Вдигна високо глава и придаде властно изражение на лицето си, докато минаваше покрай войника от стражата. Но онова, което видя от другата страна на вратата, насмалко не разби на парчета самообладанието му.

До вчера това бяха най-изисканите стаи в Агрионт. Пазеха се само за най-почетните гости, за най-важните чуждестранни посетители. До вчера. В една от стените, на мястото, където трябва да е бил прозорецът, зееше огромна дупка. След мрака на стълбите, ярко синьото небе в нея го заслепи. Част от покрива беше срутен и в стаята висяха счупени греди и големи парчета мазилка. Подът бе осеян с парчета от нея, с камъни, стъкло и някакъв шарен плат. Античните мебели бяха на парчета, с наръбени, овъглени краища и почернели, сякаш са горели. Всичко на всичко бяха останали половин маса, стол и висока глинена ваза, която стоеше мистериозно непокътната насред отломките по пода.