Джо Абъркромби - Гласът на острието

Откри една стара пейка до неокосена полянка в близост до голяма, запусната постройка. Цялата бе покрита с мъх и бръшлян, покривът й беше хлътнал в средата и по него на места липсваха керемиди. Свлече се изтощен на пейката и се загледа в огромното очертание на кулата, още по-тъмно на фона на синьото небе. Гигантска, сътворена от човешка ръка планина, направена от гладък, мъртъв камък. В тази грамада не бе прораснало и стръкче зеленина, нямаше и едно снопче мъх в цепнатините на огромните каменни блокове. Кулата на Създателя, както каза Баяз. Не приличаше на никоя друга къща, която Логън бе виждал. Без покрив, без врата и прозорци, само голи стени. Сноп от могъщи кули от камък с остри ръбове. За какво ли може да служи нещо толкова голямо? Кой беше този Създател? И само това ли бе създал? Голяма, безполезна постройка?

— Имаш ли нещо против да седна? — Една жена стоеше и гледаше Логън. Приличаше много повече на жена от бледите, призрачни създания от парка. Беше красива в бялата си рокля. Тъмната й коса се спускаше от двете страни на лицето.

— Да имам нещо против ли? Не. Странно, никой досега не пожела да седне до мен.

Тя седна в другия край на пейката, постави лактите си на коленете и облегна брадичка на свитите си юмруци. Загледа с интерес високата кула.

— Може би ги е страх от теб.

Логън погледна към един забързан минувач с наръч хартия под мишница. Гледаше уплашено към него с ококорени очи.

— Започвам да си мисля, че е така.

— Наистина изглеждаш малко опасен.

— Точната дума е „отвратителен“.

— Обикновено намирам думата, която търся, и сега тя е „опасен“.

— Външният вид лъже понякога.

Тя го огледа с любопитство от горе до долу.

— Тогава значи си миролюбив човек, така ли?

— Ъъъ… не съвсем.

Двамата се спогледаха. Тя нямаше вид на изплашена, нито пък го гледаше надменно. Дори интерес нямаше в погледа й.

— А ти защо не се страхуваш?

— Аз съм от Англанд, познавам твоя народ. Освен това — облегна назад глава — тук никой не си говори с мен. Отчаяна съм.

Логън се загледа в чуканчето на липсващия си пръст. Размърда го, доколкото успя.

— Сигурно е така. Аз съм Логън.

— Радвам се за теб. Аз съм никоя.

— Всеки е някой.

— Не и аз. Аз съм нищо. Невидима съм.

Логън я погледна изпитателно. Седеше облегната на пейката под яркото слънце. Шията й бе опъната назад и гърдите й бавно се издигаха и спускаха.

— Е, аз те виждам.

Тя извърна към него глава.

— Ти… си истински кавалер.

Логън избухна в смях. Как ли не го бяха наричали досега, но това, никога. Младата жена изглежда не споделяше веселото му настроение.

— Не ми е мястото тук — промърмори тя.

— И на двама ни не е.

— Да, но аз няма къде да отида. Това сега е моят дом. — Тя се изправи. — Довиждане, Логън.

— На добър път, никоя.

Логън я проследи с поглед как се отдалечава и бавно поклати глава. Прав е Баяз. Мястото е особено, но хората са още по-особени.

Логън се стресна в съня си, примигна сънено и се заоглежда объркано. Тъмно е. Не съвсем, разбира се, сиянието от града никога не изчезваше напълно. Сторило му се бе, че чу нещо, но сега от него нямаше и следа. Горещо е, въпреки влажния повей от отворения прозорец. Горещо, таванът сякаш се е надвесил отгоре му и го задушава. Изпъшка и избута завивката до кръста си. Избърса потта от голите си гърди и изтри ръце в стената зад главата си. Светлината сякаш пронизваше клепачите му, но това не бе най-належащият му проблем. На Логън Деветопръстия му се пикаеше ужасно.

За съжаление, тук не можеш просто да станеш и да се изпикаеш в гърне. Имат си едно специално нещо, една хоризонтална дъска с дупка в средата, при това в отделна малка стаичка. На пристигане Логън полюбопитства и надзърна в тази дупка. Изглеждаше доста дълбока и миришеше лошо. После Малакус му обясни как се използва. Безполезна примитивна приумица. Сядаш отгоре й и течението в дупката ти вее неприятно между краката. Това е то, цивилизация, рече си Логън. Хора без никаква работа, седят и умуват как да направят простите неща сложни.

Измъкна се от леглото и пипнешком тръгна към мястото, където си спомняше, че се намира вратата. Прекалено светло, за да спиш нормално, но твърде тъмно, за да виждаш къде вървиш.

— Проклета цивилизация! — промърмори под носа си, докато се бореше с дръжката на вратата. Босите му крака заопипваха напред по пода на кръглата стая, в средата на дадените им помещения. Вътре беше хладно, доста хладно. Студеният въздух се отрази добре на голата му кожа, след влажната жега на спалнята му. Защо не спи тук, вместо в онази пещ? Примижа в тъмното, напрегнал очи да различи в сенките коя от вратите води към дъската за пикаене. Лицето му още бе подпухнало от съня и вратите бяха просто размазани очертания пред очите му. Като си знаеше късмета, току-виж погрешка нахълтал в спалнята на Баяз и опикал Първия магус, както си спи. Точно това му трябва на дъртия магьосник, че да му се пооправи малко лошото настроение.