Джо Абъркромби - Гласът на острието

Всички са доволни. Феро не откъсваше очи от пазача. Той побутна назад шлема, изтри чело с опакото на ръката си.

— Кротко, Феро — прошепна Юлвей.

— Добре, осем! — викна войникът. — Виж само каква хубава усмивка има! Покажи му усмивка, кучко! — Едното ъгълче на устните й потрепна леко. — Ето, виждаш ли? Осем, но да знаеш, че това си е направо пладнешки обир!

Феро стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите.

— Кротко, Феро — прошепна Юлвей, този път с малко повече предупредителна нотка в гласа.

— За бога, момче, добре се пазариш! Е добре, седем и това е последното ми предложение. Седем, мамка му! — Войникът ядосано размаха шлема си. — Ако не я товариш, след пет години ще струва повече! Това е истинска инвестиция!

Лицето на войника беше само на няколко фута от това на Феро. Тя виждаше всяка капчица пот, избила по челото му, всеки дефект, бръчка и пора по кожата му. Почти успяваше да го помирише. Истински жадният би пил пикня, солена вода или олио, без значение колко вредно е това за него — толкова силен става понякога стремежът да утолиш жаждата си. Неведнъж го бе виждала с очите си из Лошите земи. И точно толкова силно бе в момента желанието й да убие този войник. Искаше й се да го разкъса с голи ръце, да изтръгне живота му, да къса със зъби парчета от лицето му.

— Кротко! — изсъска Юлвей.

— Не мога да си го позволя — чу Феро собствения си глас.

— Така трябваше да кажеш, бе, момче, да ми спестиш усилията! — Войникът нахлупи шлема си, хвана момичето подмишница и я завлече обратно в колоната. — И все пак, не мога да те виня, че я зяпаше. Добра е. Ще й вземат двайсет в Шафа! — провикна се той през рамо. Колоната продължи напред, стъпваха тромаво, влачеха крака, куцаха по пътя към робството и накрая се скриха от погледа на Феро зад едно възвишение.

Стана й хладно, почувства студ и празнина отвътре. Щеше й се да бе убила войника, независимо от последствията. Това щеше да запълни празнината, макар и за кратко. Това беше начинът.

— И аз вървях в такава колона — промълви тя.

Юлвей въздъхна дълбоко.

— Знам, Феро, но съдбата избра да те пощади. Затова бъди благодарна, ако знаеш как.

— Трябваше да ме оставиш да го убия.

— Пфу — изсумтя Юлвей, — вече съм напълно убеден, че ако ти се удаде възможност, ще избиеш целия свят. Няма ли друго останало в теб, Феро, освен жаждата да убиваш?

— Имаше — промърмори тя, — но камшиците им го избиха от гърба ми. Удряха, докато не се увериха, че не е останала и капка.

Юлвей стоеше и я гледаше с онзи свой състрадателен поглед. Странно, вече не я вбесяваше.

— Съжалявам, Феро. Съжалявам и за теб, и за тях. — Той се върна на пътя и поклати глава. — Но по-добре така, отколкото мъртва.

Тя остана за момент, загледана в прахоляка зад отдалечаващата се колона.

— Едно и също е — прошепна Феро.

Логън се облегна на парапета и примижа срещу утринното слънце. Огледа се.

Същото направи, сега му се струваше преди ужасно много време, от балкона на стаята си в библиотеката. Двете гледки не можеха по нищо да се сравнят. От една страна, тази на изгрев над грапавия килим от покриви. Нагорещена, крещящо ярка и пълна с далечен шум. От друга, тази на хладната и мъглива долина, нежна, празна и неподвижна, сякаш мъртва. Спомни си онази утрин, спомни си как се бе почувствал различен човек. Сега също се чувстваше различен човек. Глупав човек. Дребен, уплашен, грозен и объркан.

— Логън. — Малакус излезе при него на терасата. Усмихна се на слънцето, на града и на блестящия залив, който вече започваше да се пълни с кораби. — Красиво е, нали?

— Щом казваш, но аз не виждам красота тук. Всичките тези хора. — Логън потрепери. — Не е нормално. Плашат ме.

— Изплашен? Ти?

— Естествено. — Откакто бяха пристигнали, Логън почти не бе спал. Тук никога не ставаше истински тъмно, нито пък наистина тихо. Беше твърде горещо, всичко бе прекалено близо. И смърдеше. Враговете могат да бъдат страшни, но с тях можеш да се биеш. Можеш да ги победиш. Логън разбираше омразата им. Но как да се биеш с един шумен, безличен и безразличен град. Той мразеше всичко. — Това не е място за мен. Ще се радвам да си тръгна оттук.

— Не мисля, че ще си тръгнем скоро.

— Знам. — Логън въздъхна дълбоко. — Точно затова смятам да сляза там долу и да огледам Агрионт, да науча каквото мога за него. Някои неща просто трябва да бъдат направени, затова по-добре приключи с тях, вместо да живееш в страх. Така казваше баща ми.