Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Баяз — каза му той и посочи каменната фигура, — приятел ми е.

Човекът го погледна, погледна статуята, после пак него и отмина.

Статуите продължаваха още надолу по широката улица. Кралете на Съюза, досети се Логън, стояха отляво. Едни държаха мечове, други свитъци или малки кораби в ръце. В краката на един седеше кученце, друг стискаше под мишница пшеничен сноп, но като изключим това, изглеждаха почти еднакво. Всичките носеха една и съща висока корона и гледаха еднакво строго. Като ги гледа човек, не би си помислил, че някога в живота си са казали или направили и една-едничка глупост, или дори, че някога им се е налагало да ходят по голяма нужда. Чу зад себе си нечии забързани тежки стъпки и се обърна точно навреме, за да види наперения младеж от пред портата вчера. Крачеше забързано, а ризата му бе подгизнала от пот. Замисли се къде ли се е разтичал така, но реши, че в никакъв случай не си заслужава да го догонва, за да разбере, не и в тази жега. Още повече, предстоеше му разгадаването на куп други загадки.

Улицата свършваше в просторна, зелена площ, сякаш загребана от нечия великанска ръка отнякъде извън града и стоварена насред високите, бели сгради. Но такава природа Логън виждаше за пръв път. Яркозелената трева приличаше на гладко, изпънато одеяло и беше подкастрена почти до пръстта. Имаше и цветя, само дето растяха в редици, кръгове, или описваха други очертания от пламтящи цветове. Гъсти дървета и пищни храсти растяха скупчени един до друг, оградени и подкастрени в неестествени форми. И вода имаше — спускащи се по каменни стъпала потоци и прекрасно, гладко езеро, по краищата на което растяха дървета с тъжен вид. Логън се разходи из тази причудливо оформена природа. Ботушите му скърцаха по сивите камъчета, с които бяха застлани пътеките в нея. Видя много хора, събрани на групички, наслаждаваха се на слънцето. Някои се бяха качили на лодки в малкото езеро, гребяха бавно в кръг и не отиваха никъде. Други се излежаваха по тревата, ядяха, пиеха и си говореха. Едни го сочеха с пръст и оживено повишаваха глас, втори шепнеха, а други се отдръпваха от него.

Странна тълпа, особено жените. Бели като призраци и омотани в натруфени рокли. Косите им — вдигнати и събрани на куп, от който стърчат игли, гребенчета или дълги, причудливи пера. Носеха и малки, безполезни шапчици. Напомняха му за глинената делва в кръглата им стая — прекалено фина и деликатна, за да ти влезе в работа, и допълнително развалена от прекомерната украса. Но бе минало много време, откакто за последно бе виждал жена, затова им се усмихваше лъчезарно, просто ей така, да си пробва късмета. Някои оставаха силно изненадани, други го зяпаха ужасени. Логън въздъхна. Старата магия още работи.

По-нататък, на друг широк площад, спря да погледа група войници, които се упражняваха. Тези не бяха като просяците или женчовците от предишния ден. Бяха здрави мъже в тежки, лъснати до блясък брони по гърдите и краката. Изглеждаха напълно еднакви и стояха неподвижно като статуи, подредени в четири големи квадрата от по около петдесет мъже. На раменете си бяха подпрели дълги, тежки копия.

При команда от един нисък мъж в червен жакет — явно техния главатар, реши Логън — цялата група се обърна настрани и наведе напред копията. Тръгнаха като един през площада и тежките им ботуши заудряха в такт. От първия до последния, с еднакво облекло, еднакви оръжия, дори движенията им едни и същи. Сериозна гледка бяха, целият този лъщящ метал, подреден в четири квадрата, които бавно напредват по площада като четвъртити, наежени таралежи с по двеста крака всеки. Достатъчно смъртоносни, помисли си Логън, на широко и равно и с въображаем противник точно отпред. Как ли биха изглеждали обаче из скалист терен или под проливен дъжд? Ами в гъста гора? Бързо щяха да се изморят под тежките брони, а и ако квадратите им бъдат разбити, тогава какво? Какво ще правят мъже, свикнали да са винаги рамо до рамо с други? Ще могат ли да се бият поотделно?

Логън продължи да върви през широки вътрешни дворове и подредени градинки, покрай църцорещи чешми и величествени статуи, по улици и булеварди. Изкачва се по тесни стълбища и мина по мостове над потоци, улици, дори други мостове. Видя стражи, облечени във всякакви красиви ливреи, пазещи стотици различни входове, стени и врати. И всички те го гледаха с подозрение и неодобрение. Слънцето се изкачи високо в небето, безброй бели сгради се изредиха покрай очите му. Накрая краката му съвсем се измориха, почти се бе изгубил и вратът му се схвана от непрекъснатото гледане нагоре. Единственото, което не се променяше, бе гигантската тъмна кула, която се издигаше далеч над всичко останало около нея. В сравнение с нея дори най-великолепните постройки изглеждаха невзрачни. Нямаше накъде да погледнеш, без да зърнеш поне частица от нея, високо над покривите. Стъпките му бавно го водеха все по-близо, докато не се оказа до един закътан край на цитаделата, в самото й подножие.