Джо Абъркромби - Гласът на острието

Феро остана за момент да погледа големите дървени съдове, които се движеха из залива, после се изправи и го последва. Големи или малки, тези кораби не означаваха нищо за нея. Ако искат, гуркулите да вземат до един белите за роби, все едно й беше.

Ако така ще оставят нормалните хора на мира, тъй да бъде.

— Освободи пътя! — Войникът пришпори към тях коня си и вдигна камшика си.

— Хиляди извинения, господарю — жално каза Юлвей и раболепно се поклони ниско до земята. После се дръпна настрани в тревата и издърпа Феро до себе си. Тя застана отстрани в храстите и загледа бавната колона от тътрещи се по пътя крака. Изпосталели фигури, парцаливи и мръсни, със здраво вързани ръце и празни погледи, забити в земята. Жени и мъже на всякакви възрасти, имаше дори деца. Бяха сигурно повече от сто. Около тях яздеха шестима пазачи, с отпусната стойка на седлата и навити в ръцете камшици.

— Роби. — Феро облиза пресъхналите си устни.

— Хората от Кадир са въстанали — каза Юлвей и погледна окаяните хора в колоната. — Не желаят повече да са част от славния народ на Гуркул и са решили, че смъртта на императора е техният шанс да се отделят. Явно не са били прави. Новият император е още по-непреклонен и от предишния, а, Феро? Бунтът им беше потушен и сега твоят приятел Утман взема роби за наказание.

Феро видя кльощаво момиче, което накуцваше по пътя. Босите му крака се влачеха бавно в прахта. На колко ли е години? Тринайсет? Трудно е да се каже. Лицето й беше мръсно и напълно безизразно. На челото й имаше дълъг белег, покрит с червена коричка, а на опакото на ръката й — още един. Следи от камшик. Феро преглътна мъчително, докато момичето мина покрай нея. Точно отпред вървеше възрастен мъж. Спъна се и падна по очи на пътя, което накара цялата колона да спре.

— Мърдай! — излая един от пазачите и пришпори коня си напред. — Ставай горе!

Старецът започна с мъка да се изправя.

— Мърдай! — Камшикът на войника изплющя и остави кървава диря по кокалестия гръб на мъжа. Звукът накара Феро да потрепери и изкриви лице в гримаса. Гърбът й настръхна.

Точно там, където бяха белезите.

Все едно камшикът удари нея.

Никой повече няма да бичува Феро Малджин и да остане жив след това. Никога вече. Тя бавно свали лъка от рамото си.

— Кротко, Феро! — просъска Юлвей и я хвана за ръка. — Нищо не можеш да направиш за тях!

Момичето се наведе и помогна на стареца да се изправи. Камшикът изгърмя отново и този път удари и двама им. Някой извика от болка. Момичето или старецът?

А може би самата Феро?

Тя измъкна ръката си от хватката на Юлвей и се пресегна за стрела.

— Ще убия това копеле! — изръмжа. Войникът рязко обърна глава към тях и ги изгледа с любопитство. Юлвей я хвана пак за ръката.

— А после какво? — изсъска. — Ще убиеш и шестимата, а после? Имаш ли храна и вода за сто човека? А? Явно добре си ги скрила, защото не ги виждам! А когато открият липсата на колоната? А? И намерят пазачите мъртви? Какво ще правиш после, убийце? Ще можеш ли да скриеш сто човека? Защото аз не мога!

Феро погледна в черните очи на Юлвей. Стисна зъби. Дишаше тежко през носа. Замисли се дали да не пробва пак да го убие.

Не.

Проклет да е, прав беше. Бавно изтика гнева си назад, колкото успя по-далеч. Пусна обратно стрелата и се обърна към колоната. Видя как старецът и момичето продължиха да се влачат по пътя. Гневът й започна да гложди стомаха й като глад.

— Ей, ти! — извика войникът и смушка коня си към тях.

— Виж каква я свърши — прошепна Юлвей през зъби и се поклони с усмивка на войника. — Моля за извинение, господарю, синът ми е…

— Затваряй си устата, старче! — Войникът погледна от високо Феро. — Е, момче, харесва ли ти?

— Какво? — попита тя през зъби.

— Няма нужда да се срамуваш — изхили се той, — видях, че я гледаш. — Обърна се към колоната и се провикна — Я спрете.

Робите спряха на място. Войникът се наведе от седлото и хвана подмишница кльощавото момиче. Грубо я изтегли от колоната и я придърпа към Феро.

— Добра е, а? Малко младичка, ама е готова. Като се поизмие, става. Куца малко, ама това ще се оправи — доста ги пришпорвахме. Добри зъби… покажи му зъбите си, кучко! — Момичето бавно разтвори устни и откри зъбите си. — Добри зъби. Какво ще кажеш, момче? Десет в злато и е твоя! Цената е добра!

Феро не каза нищо, просто гледаше момичето. То й отвърна с празен поглед в големите си очи.

— Виж — войникът се наведе пак от седлото, — струва два пъти по толкова и няма да има никакъв проблем, сигурна работа. Щом стигнем в Шафа, ще кажа, че е умряла по пътя. Никой няма да се усъмни, стават такива неща, непрекъснато! Аз получавам десет, ти си спестяваш десет! И всички са доволни!