Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Добър съвет. Ще дойда с теб.

— Не, няма. — Баяз стоеше на вратата и гледаше ядосано чирака си. — Напредъкът ти през последните няколко седмици е истински срам, дори за твоите възможности. — Той излезе на терасата. — Затова предлагам, докато бездействаме и чакаме благоволението на Негово величество, да се възползваш от възможността да учиш. Скоро може да не ти се отвори друга такава възможност.

Малакус изчезна в стаята, без дори да погледне назад. Много добре знаеше, че не е добра идея да се мотае без работа пред учителя си, докато е в такова настроение. А Баяз изгуби доброто си настроение още с влизането им в Агрионт. И по всичко личеше, че скоро няма да си го върне. Логън не можеше да го вини. Отнасяха се с тях повече като със затворници, отколкото като с гости. Логън не разбираше много от обноски, но лесно се досещаше за значението на стражите пред вратата и гадните погледи на всички.

— Няма да повярваш колко се е разраснал — изръмжа магьосникът и обходи с поглед града. — Помня Адуа от времето, когато беше просто няколко скупчени около Кулата на Създателя колиби, като мухи около прясно лайно. Тогава нямаше Агрионт. Нямаше дори Съюз. Хората не бяха и наполовина така надменни по онова време. Почитаха Създателя като Бог.

Баяз шумно се изхрачи и се изплю през терасата. Логън проследи храчката му да прелита над рова и да изчезва между белите къщи отдолу.

— Аз им дадох всичко това — изсъска Баяз и Логън почувства неприятното усещане, което сякаш винаги съпътстваше магьосника, когато е ядосан. — Дадох им свобода, а виж какво получавам в замяна? Да ми се присмиват на мен някакви чиновници? Някакви надути мижитурки?

Разходката там долу, между подозрение и лудост, вече започваше да се струва примамлива на Логън. Той отстъпи заднешком и влезе в стаята. Ако наистина бяха затворници, то поне килията си я биваше: тежки столове от тъмно дърво и с фина дърворезба. Масивни картини на гори и ловни сцени по стените. Най-вероятно Бетод би се почувствал у дома си в тази стая. Но Логън се чувстваше като някакъв идиот, вечно на пръсти, да не счупи нещо. В средата на стаята, върху малка масичка, стоеше висока глинена делва с изрисувани по стените цветя. Изгледа я подозрително на път към стълбите и лежащия в подножието им Агрионт.

— Логън! — Баяз стоеше на прага на вратата към терасата. — Бъди внимателен. Мястото може и да ти се струва особено, но хората в него са още по-особени.

Водата се пенеше и бълбукаше. Подскачаше на тънко стълбче над оформения като рибешка уста чучур и падаше в широка каменна купа отдолу. Чешма — така го нарече напереният младеж. Имало тръби под земята. Логън си представи тези подземни водни потоци, как препускат под краката му и подриват основите на цялото това място. От мисълта му се зави свят.

Площадът беше огромен — широка равнина, застлана с плоски камъни и обградена от отвесните склонове на белите сгради. Кухи отвътре склонове, покрити с колони, каменни гравюри и лъскави стъкла, а във вътрешността им пълзяха хора. Нещо странно се случваше днес. По краищата на площада се строяха наклонени конструкции от дървени греди. По нея пъплеше цяла армия от работници. Дялкаха, блъскаха, забиваха гвоздеи и скоби и си подвикваха изнервено един на друг. Навсякъде около тях се виждаха планини от дървени греди и дъски, цели бъчви с пирони и купища инструменти — достатъчно за десет тронни зали, че и повече. На места конструкцията вече се издигаше доста нависоко, стърчеше като мачтите на гигантски кораб, почти до покривите на високите къщи отзад. Логън застана с ръце на хълбоците и дълго зяпа чудовищния дървен скелет, но предназначението му продължаваше да е истинска загадка. Приближи се до един нисък здравеняк с кожена престилка, който енергично режеше някаква дъска.

— Какво е това?

— Ъъъ? — Мъжът дори не вдигна поглед от дъската и триона.

— Това. За какво е?

Трионът стигна до края на дървото, отрязаното парче изтропа на земята и дърводелецът метна току-що срязаното дърво върху близка купчина от готови дъски. Обърна се, погледна подозрително Логън и избърса потта от челото си.

— Стойки за трибуни. Седалки. — Логън го погледна неразбиращо. Как така хем ще стоиш, хем ще седиш? — За Турнира — провикна се в лицето му дърводелецът. Логън бавно отстъпи. Дрън-дрън. Глупости. Тръгна си бързо от площада, като заобикаляше отдалеч дървените конструкции и катерещите се по тях мъже.

Без да знае как, се озова на една широка улица, клисура, вкопана между надвиснали отгоре й бели къщи. От двете страни, една срещу друга, стояха статуи. Бяха величествени и гледаха строго над главите на забързаните минувачи. Най-близката му се стори позната. Приближи се и я огледа внимателно. Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Първият магус беше понаддал от времето, когато бе правена статуята. Явно добре хранят в библиотеката, помисли си Логън. Обърна се към минаващ покрай него дребен човечец с черна шапка и голяма книга под мишница.