Джо Абъркромби - Гласът на острието

Направи крачка напред. Последва удар и тракане, когато кракът му се блъсна в ръба на малката масичка в средата на стаята. Изруга и посегна към удареното място, но тогава си спомни за делвата. Спусна се напред и я улови за ръба, точно преди да се разбие на пода. Очите му вече започваха да привикват с полумрака и успя да различи цветята по хладната, лъскава повърхност. Понечи да я сложи обратно на мястото й, но тогава го осени идея. Защо да се мъчи, като има подходящия съд под ръка? Огледа се крадешком, намести делвата пред себе си и… застина на място.

В стаята имаше някой.

Видя неясните очертания на висока, слаба фигура в мрака. Успя да различи дълга коса, която леко се поклаща на нежния бриз от прозореца. Напрегна взор, но не можа да различи лице.

— Логън… — Гласът на жената беше нежен и плътен. Имаше нещо много нередно в него. Стана студено, много студено. Логън стисна здраво делвата.

— Коя си ти? — изграчи той и гласът му прозвуча изненадващо силно в тишината на стаята. Сънува ли? Разтърси глава и стисна делвата. Изглеждаше истинска. Напълно истинска.

— Логън… — Жената се плъзна безшумно към него. Меката светлина от прозореца падна отстрани на лицето й. Показа се една бяла буза, слепоочие и ъгълче на уста. После потънаха обратно в сянка. Имаше нещо познато в нея… съзнанието на Логън трескаво търсеше отговора, докато той бавно отстъпи назад, без да я изпуска от очи и като гледаше да стои от другата страна на масичката.

— Какво искаш? — Имаше мрачно предчувствие, лошо предчувствие. Знаеше, че правилното решение е да вика за помощ, да вдигне останалите, но вътрешно искаше да узнае коя е тя. Трябваше да разбере на всяка цена. Стана още по-студено, Логън почти виждаше парата от дъха си. Жена му бе мъртва, знаеше го. Отдавна мъртва, студена, обратно при пръстта, далеч от тук. Видя с очите си изгореното до основи село и всичките трупове. Жена му е мъртва… и въпреки това…

— Телфи? — прошепна той.

— Логън…

Това е нейният глас! Нейният глас! Долната му челюст увисна. Тя протегна към него ръка през светлината на прозореца. Бледа ръка, бели пръсти и дълги бели нокти. В стаята беше ужасно студено, ледено студено.

— Логън!

— Ти си мъртва! — Той вдигна делвата, готов да я стовари върху главата й. Ръката се пресегна, пръстите се разтвориха и извиха.

В следващия миг стана светло като ден. Още по-светло. Искрящо светло. Тъмните очертания на вратите и мебелите се превърнаха в бели ръбове с тъмни сенки. Логън стисна очи и засенчи лицето си с ръка. Залепи се с гръб към стената. Разнесе се оглушителен грохот, като при огромно скално свлачище. Последва го шум като от кършене на клони при повалянето на вековно дърво. Замириса на изгоряло. Логън отвори едва едното си око и надзърна през пръстите си.

Стаята беше странно променена. Отново беше тъмно, но не колкото преди. Повечето светлина влизаше през голяма назъбена дупка в стената, там, където преди беше прозорецът. Два от столовете бяха изчезнали, а третият стоеше килнат на три крака и натрошените му краища тлееха като съчки от огън, горели с часове. От масичката, която само преди секунда беше пред него, бе останала само половината и сега се търкаляше в противоположния край на стаята. Част от тавана беше откъсната от гредите на покрива и подът беше покрит с парчета камък и мазилка, а също натрошено дърво и стъкло. От непознатата жена нямаше и следа.

Баяз внимателно отиде до дупката в стената и надзърна навън. Дългата му нощница се развя около дебелите прасци на краката му.

— Изчезнало е.

— То? — Логън погледна към димящата дупка. — Тя знаеше името ми…

Баяз отиде до последния останал стол и седна. Имаше изтощен вид.

— Ядач, най-вероятно. Изпратен от Калул.

— Какво? — попита Логън недоумяващо. — Изпратен от кого?

— Не ти трябва да знаеш — каза Баяз и избърса челото си с ръка.

— Така е — каза Логън. Не можеше да отрече. Почеса се по бузата и погледна към парчето звездно небе през дупката. Замисли се, дали не е време да промени това. Но вече бе късно. Някой затропа бясно по вратата.

— Би ли отворил, моля — каза Баяз.

Логън внимателно отиде до вратата, прескочи отломките по пода и дръпна резето. Ядосан войник от стражата нахлу покрай него с фенер в едната ръка и извадена сабя в другата.

— Чух шум! — Светлината на фенера му се плъзна по опустошението по пода и намери назъбените краища на натрошената мазилка и изкъртения камък. — Мамка му — прошепна тихо той.