Джо Абъркромби - Гласът на острието

Е, този тук не беше такъв.

Джизал за пръв път в живота си виждаше човек с такъв чудовищно животински вид. В сравнение с него дори Фенрис Страховития изглеждаше някак цивилизован. Лицето му приличаше на гърба на многократно бичуван човек. Нямаше празно място без кръстосващи се един върху друг белези. Носът му бе изкривен и сочеше леко встрани. От едното му ухо липсваше парче, а едното му око бе по-високо от другото и оградено от белег с форма на полумесец. Всъщност цялото му лице изглеждаше някак очукано, подуто и изкривено на една страна, точно като на човек, изкарал малко повече от нормалното рундове в панаирджийски бой с юмруци. А изражението на това лице допълваше представата, беше точно като на замаян от многото удари човек. Зяпаше идиотски кулите на караулното, сбърчил чело и с увиснало чене, приличаше досущ на някое впрегатно добиче. Носеше наметало от кожи и черна туника, съшита със злато, но самият размер на това варварско великолепие само допринасяше за страховития му изглед. А и човек нямаше как да пропусне дългия, тежък меч на колана му. Севернякът почеса един голям белег през наболата брада на бузата си и зяпна защитната стена. Тогава Джизал видя, че му липсва един пръст. Сякаш всичко останало не говореше достатъчно ясно за дивашки живот, пълен с насилие.

И сега какво, трябваше да пусне това примитивно същество в Агрионт? Докато бяха във война със Севера? Немислимо! Но Мороу тръгна с едното рамо напред, подканяйки ги да влязат.

— Лорд-шамбеланът ви очаква, господа. — Той се поклони сервилно на възрастния мъж. — Ако обичате, последвайте ме…

— Момент. — Джизал хвана секретаря за лакътя и го дръпна настрана. — И този тук също? — попита той и кимна скептично към животното с коженото наметало. — Ехо, във война сме!

— Лорд Хоф беше пределно ясен! — Мороу издърпа ръката си. — Ако искате, задръжте го тук, но после вие ще обяснявате на лорд-шамбелана!

Джизал преглътна. Идеята не му допадна особено. Погледна възрастния, но не намери сили да устои за дълго на погледа му. Нещо мистериозно витаеше около него, някаква загадъчна атмосфера, все едно знае нещо, което никой друг не осъзнава. И в това имаше нещо доста изнервящо.

— Трябва… да… оставите… оръжията си… тук! — повиши тон Джизал, като изговаряше всяка дума колкото се може по-ясно и отчетливо.

— Разбира се. — Севернякът свали меча от колана си и му го подаде. Тежеше доста в ръцете на Джизал: голямо, плоско, страховито острие. Подаде му също и дълъг нож. Клекна и извади втори от ботуша си. Третият дойде откъм гърба му. Последният, тънко острие, излезе от ръкава му. Натрупа ги в протегнатите ръце на Джизал и се ухили широко. Противна гледка — назъбените краища на белезите се извиха и сбръчкаха, от което лицето му стана още по-несиметрично.

— Един нож повече никога не е излишен — изръмжа дивакът с дълбок, стържещ глас. Никой не се засмя, но на него изглежда му беше все едно.

— Ще тръгваме ли? — попита възрастният.

— Незабавно — отвърна Мороу и се обърна да върви.

— Аз идвам с вас — каза Джизал и стовари товара от оръжия в ръцете на Каспа.

— О, наистина ли е необходимо, капитане? — изропта Мороу.

— Настоявам. — Веднъж да го отведе при лорд-шамбелана, пък после ако ще да започне да избива наред, друг ще му бере грижата на северняка. Но до момента на влизане в кабинета на Хоф, вината за всяка негова поразия можеше да се стовари на гърба на Джизал и той не смяташе да го допусне.

Стражата отстъпи встрани и странната процесия мина през портата. Най-отпред вървеше Мороу и раболепничеше през рамо на възрастния мъж с великолепната мантия. След тях вървеше бледия младеж, а след него Сулфур. Зад тях пристъпваше тежко севернякът с липсващия пръст.

Джизал вървеше най-отзад, пъхнал палец в колана си, близо до дръжката на сабята и готов всеки момент да я извади. Следеше с очи дивака за най-малкото рязко движение. След известно време стана ясно — Джизал нямаше как да го отрече, — че човекът не крие никаква зла умисъл. Изглеждаше просто любопитен, смаян и някак смутен. Непрекъснато забавяше крачка, за да зяпа сградите, клатеше глава, чешеше се по брадата и си мърмореше под носа. Сегиз-тогиз стряскаше минувачите, като им се усмихваше, но като се изключи това, не представляваше непосредствена опасност и когато наближиха Площада на маршалите, Джизал най-после се поотпусна.

И точно тогава севернякът закова на място. Джизал сграбчи дръжката на оръжието си, но видя, че очите на дивака гледат някъде напред, към една чешма. Той тръгна бавно към нея, внимателно вдигна дебел пръст и го постави върху отворчето на чучура. Водата пръсна нагоре в лицето му и той стреснато подскочи назад, като при това почти събори Джизал на земята.