Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Никога не съм имал намерение — отвърна хладно Джизал.

— Щом го казвате, капитане. — Глокта прокара език по венците си.

— Да, казвам го. — Джизал грубо му обърна гръб. Надяваше се никога повече да не се наложи да говори с този ужасен човек. В момента, в който се обърна, застана лице в лице с Арди Уест.

— А-а — заекна той и за пореден път отстъпи назад.

— Джизал — каза тя, — отдавна не сме се виждали.

— Ъъъ… — Заоглежда се нервно. Глокта се отдалечаваше. Уест отдавна си бе тръгнал. Варуз разговаряше на дълго и на широко с Ишър и още няколко души, останали в двора. Никой не ги наблюдаваше. Трябваше да говори с нея. Трябваше да й каже направо, че не може повече да я вижда. Дължеше й поне това. — Ъъъ…

— Само това ли ще ми кажеш?

— Ъъъ… — Обърна се и си тръгна. Идеше му да потъне в земята от срам.

След неочакваното вълнение, скуката на караула при южната порта му беше добре дошла. Джизал чакаше с нетърпение да прекара известно време в бездействие. Да зяпа как хората влизат и излизат от Агрионт, да слуша безсмислените брътвежи на Каспа. Или поне така си мислеше до момента, в който не стигна там.

Лейтенант Каспа и обичайният брой войници в брони се бяха скупчили при външните порти, където старият мост минаваше над защитния ров между двете масивни бели кули на караулното помещение на южния вход. Когато тръгна надолу в тунела, Джизал забеляза, че не са сами. С тях имаше някакъв дребен младеж с изтерзан вид и очила. Познаваше го бегло. Казваше се Мороу и бе някакъв на лорд-шамбелан Хоф. Нямаше работа тук.

— Капитан Лутар, каква щастлива случайност, че пак се срещаме.

Джизал подскочи от изненада. Беше Сулфур, ненормалникът от парка. Седеше със скръстени крака на земята, облегнат на фасадата на караулното.

— Какво прави този тук? — тросна се Джизал. Каспа понечи да отговори, но Сулфур го изпревари.

— О, не ми обръщайте внимание, капитане. Просто чакам господаря си.

— Господаря си? — Направо не искаше да си помисля що за идиот ще е човекът, комуто служи този ненормалник.

— Точно така, всеки момент ще е тук. — Сулфур примижа към слънцето. — Да си призная, вече е станал малко муден.

— Нима?

— Да. — Идиотът се усмихна дружелюбно. — Но ще дойде, Джизал, можеш да се обзаложиш.

Обръщението на малко име му дойде в повече. Джизал едва познаваше човека, а това, което знаеше за него, не му харесваше. Отвори уста, за да го сложи на мястото му, но в този момент Сулфур скочи на крака, грабна тоягата си, която стоеше облегната на стената до него, и започна да изтупва прахта от дрехите си.

— Ето ги, идват — рече.

Джизал проследи погледа му до отсрещната страна на рова.

Величествен възрастен мъж крачеше устремено по моста. Голата му глава бе гордо вдигната, а зад гърба му се развяваше приказна мантия в яркочервено и сребристо. По петите го следваше младеж с болнав вид. Вървеше с леко наведена глава, сякаш от страхопочитание пред възрастния. В протегнати напред ръце, с обърнати нагоре длани, носеше дълъг жезъл. Зад тях крачеше свиреп на вид мъж с тежко наметало от животински кожи. Беше с половин глава по-висок от двамата пред него.

— Какво… — Думите убягнаха на Джизал. Познаваше отнякъде възрастния. Някой лорд от Камарата, може би? Чуждестранен емисар? В него наистина имаше нещо величествено. Джизал разрови паметта си, но не успя да се сети нищо.

Онзи спря пред караулното и блестящите му зелени очи огледаха надменно Мороу, офицерите и войниците.

— Йору — каза той.

Сулфур пристъпи напред с дълбок поклон.

— Господарю Баяз — промърмори той почтително.

Ето откъде. Затова Джизал реши, че го познава. Приликата със статуята на Кралския булевард бе поразителна. Толкова пъти бе тичал покрай нея. Този тук беше може би малко по-пълен, но това изражение: твърдо и непоколебимо, мъдро и властно — там нямаше промяна. Намръщи се. Не му хареса, че човекът беше назован с това име. Не му харесваше и видът на кльощавия с жезъла. Но най-малко от всичко му допадна вида на третия новодошъл.

Уест многократно му бе казвал, че северняците в Адуа, обикновено опърпани и покрили се при доковете, или мърляви и пияни в канавките, не са типичните представители на своя народ. Свободните северняци, онези, които се бият, враждуват, пируват и каквото още там правят северняците, били коренно различни хора. Джизал винаги си ги бе представял в романтична светлина: високи, красиви мъже със страховити изражения. Силни, но същевременно с плавни и грациозни движения. Диви, но и някак благородни. Първобитни, но в същото време находчиви и изобретателни. Хора, чиито очи са винаги вперени напред, в хоризонта.