Джо Абъркромби - Гласът на острието

Трибуната избухна в смях, когато майор Уест се просна по очи в тревата.

— Туше в задника! — изкиска се принцът и перата на шапката му се развяха въодушевено.

— Една победа за капитан Лутар!

Паднал по очи, Уест вече не изглеждаше така заплашително. Джизал се поклони на публиката, позволи си дори малка усмивка към Арди, докато се изправяше. Разочарова се, когато видя, че тя дори не поглежда към него. Гледаше как брат й се надига от земята с едва забележима, злобна усмивка на лице.

— Добър ход — промърмори Уест през зъби, докато заемаше обратно мястото си в кръга. Джизал застана на своето. Едва успяваше да потиска усмивката си.

— Начало! — извика Варуз.

Уест отново тръгна силно, но Джизал започваше да свиква със ситуацията. Подхвана отново танца с краката и шумът от публиката се усили. Започна да влага малко повече финес в движенията си и тълпата реагира с превъзбудени „ооо“ и „ааа“ при всяко негово елегантно париране на атаките на Уест. Никога досега Джизал не се бе дуелирал така добре, движенията му бяха по-плавни и обиграни от всякога. Едрият майор започваше да се изморява, силата в ударите му намаля. Дългите остриета на рапирите им се срещнаха и остъргаха едно в друго. С въртеливо движение на дясната китка Джизал отскубна рапирата от ръката на Уест, скочи напред и го посече странично с кинжала.

— Ааа! — Уест примижа от болка и изпусна и второто си острие. Отскочи встрани и стисна наранената си ръка. Няколко капки кръв тупнаха на земята.

— Две победи към нула в полза на капитан Лутар! — обяви Варуз.

При вида на кръвта принцът скочи енергично на крака и шапката му се катурна от главата.

— Отлично! — изписка той. — Превъзходно!

И други се присъединиха към него, станаха на крака и бурно заръкопляскаха. Джизал се наслаждаваше на овациите им, широко усмихнат, всяко мускулче по тялото му завибрира от радост. Вече осъзнаваше за какво са били всичките тези тренировки.

— Добре се би, Джизал — промърмори Уест. По предмишницата му се стичаше кръв. — Вече си прекалено добър за мен.

— Съжалявам за раната — каза Джизал с широка усмивка на лице. Вътрешно не съжаляваше ни най-малко.

— А, дреболия. Просто драскотина. — Уест се отдалечи, смръщил вежди, стискаше китката си с ръка. Никой не му обърна внимание, докато напускаше двора, най-малко Джизал. В съревнованията важни са победителите.

Лорд Маровия пръв слезе от трибуната, за да поднесе поздравленията си.

— Какъв многообещаващ младеж — каза той на Варуз и се усмихна ведро на Джизал, — но мислите ли, че може да победи Бремър дан Горст?

— Когато е във форма, може да победи всекиго. — Варуз потупа бащински Джизал по рамото.

— Хм, виждал ли сте как се дуелира Горст?

— Не, но съм чувал, че е впечатляваща гледка.

— О, безсъмнено — истински звяр. — Маровия повдигна рунтавите си вежди. — Чакам с нетърпение да ги видя един срещу друг на Турнира. Обмисляли ли сте кариера в съда, капитан Лутар?

Джизал се стъписа.

— Ъъъ, не, ваша милост, искам да кажа… аз съм войник.

— Разбира се, така е. Но битките и войните изострят докрай нервите. Ако някога си промените мнението, мисля, че ще имам място за вас. Никога не са ми излишни обещаващи млади мъже.

— Ъъъ, благодаря ви.

— До Турнира, тогава. Късмет, капитане. — Маровия се обърна и се отдалечи с бавна походка. От тона му стана ясно, че според него на Джизал ще му е нужен много късмет.

Принц Ладисла бе по-оптимистично настроен.

— Ти си моят човек, Лутар! — извика той и започна да мушка с пръсти въздуха пред себе си, все едно се дуелира. — Ще удвоя залога си за теб!

— Негово височество е прекалено щедър. — Джизал се наведе в сервилен поклон.

— Ти си моят човек! Войник! Всеки добър фехтовач трябва да се бие за страната си, прав ли съм, Варуз? Защо този Горст не е войник?

— Убеден съм, че е, Ваше височество — отвърна тактично лорд-маршалът. — Роднина е на лорд Брок и служи в личната му гвардия.

— О! — Принцът се сконфузи за момент, после бързо се напери отново. — Въпреки това ти си моят човек! — извика той и повтори въздушния дуел. — Моят фаворит си ти! — После се отправи към изхода с танцова походка и с ярко грейнала на слънцето декоративна ризница.

— Впечатляващо представление. — Джизал рязко се извърна и неволно отстъпи назад. Застанал извън полезрението му, Глокта се усмихваше лукаво. Като за сакат имаше направо невероятен талант да се промъква зад гърбовете на хората. — Колко хубаво за всички нас, че все пак не се отказахте от фехтовката.