Никълъс Спаркс - Последна песен

Усети как костта изхрущя. Изправи се светкавично и загърби въргалящия се в пясъка и пищящ Теди, покрил лицето си с длани, измежду които струеше кръв.

Ланс вече се бе раздвижил и се канеше да го нападне, когато Уил пристъпи рязко назад. Ланс се приведе, но Уил вдигна коляно и го ритна по лицето. Ланс отметна назад глава и припадна още преди да се строполи на земята.

Двама извадени от строя, оставаше още един.

Маркъс тъкмо се изправяше на крака. Грабна един дънер и отстъпи назад. Уил се насочи към него. Трябваше да го изпревари. Хвърли се напред. Маркъс метна дънера, но дървото само облиза Уил. Той го бутна встрани и се вкопчи в Маркъс. Използва инерцията на сблъсъка и го повали. Маркъс се строполи по гръб. Уил го натисна с цялата си тежест и го халоса силно с чело.

Чу познатото изхрущяване, но този път не спря. Замахна и удари Маркъс с юмрук. После пак и пак, предавайки се на натрупания след пожара гняв. Изливаше цялата ярост от безпомощността, която го терзаеше месеци наред. Уцели два пъти ухото на Маркъс. Виковете му го разяриха още повече. Насочи юмрук към вече счупения му нос, когато някой внезапно улови ръката му.

Обърна се, готов да посрещне атаката на Теди, но видя ужасеното лице на Рони.

— Спри! Не си заслужава да отидеш в затвора заради него! — изкрещя тя. — Не си съсипвай живота заради него!

Едва чуваше думите й, но усещаше как го дърпа нагоре.

— Моля те, Уил — каза с треперещ глас. — Ти не си като него. Имаш бъдеще. Не го рискувай.

Тя постепенно отпусна ръце и Уил долови как силите го изоставят. Изправи се с мъка, разтреперан от прилива на адреналин. Рони го прегърна през кръста и бавно закрачиха към пикапа.

На другата сутрин Уил отиде на работа с болезнено подпухнала ръка. Скот го очакваше в малката съблекалня. Дръпна завесата и изпепели Уил с поглед. После надяна работния гащеризон.

— Не биваше да прекъсваш мача — подхвана той и дръпна ципа на гащеризона. — Линейката беше на стотина метра оттам.

— Знам — отвърна Уил. — Видях ги преди състезанието, но забравих. Съжалявам, че изгубихме служебно мача.

— Аз също, повярвай ми — отсече Скот, взе памучна кърпа и я втъкна в колана си. — Можехме да спечелим титлата, но ти реши да се правиш на герой.

— Скот, човече, тя се нуждаеше от помощ…

— Нима? И защо точно ти трябваше да се притечеш? Защо не почака професионалистите? Защо не се обади на Бърза помощ? Защо реши да я откараш с пикапа си?

— Обясних ти… забравих за линейката. Мислех, че няма да пристигнат навреме.

Скот удари с юмрук шкафчето.

— Но ти дори не я харесваш! — викна той. — Не сте никакви приятели вече! Ако беше Ашли или Кейси, или дори Рони, щях да разбера. По дяволите, ако беше непозната, пак щях да разбера. Но Блейз? Блейз? Мацката, дето иска да изпрати приятелката ти в затвора? Която се мъкне с Маркъс? — Скот отстъпи назад. — Мислиш ли, че тя би направила същото за теб? Ако беше пострадал и се нуждаеше от помощ? Никога!

— Волейболът е просто игра — възрази Уил, усещайки как го завладява гняв.

— За теб! — викна Скот. — За теб е просто игра! Но за теб всичко е игра! Не схващаш ли? Нищо не те засяга! Няма нужда да печелиш състезания, защото дори да изгубиш, животът те очаква на сребърен поднос! За мен обаче има значение! Бъдещето ми беше заложено на карта, човече!

— Е, и животът на едно момиче беше заложен на карта — отвърна Уил. — И ако престанеш да разсъждаваш егоистично, ще разбереш, че да спасиш някого е по-важно от безценната ти волейболна стипендия!

Скот поклати отвратено глава.

— Отдавна сме приятели… но винаги по твоите правила. Както ти поискаш. Искаш да скъсаш с Ашли, искаш да излизаш с Рони, искаш да не тренираш, искаш да се правиш на герой. Е, знаеш ли какво? Този път сбърка. Говорих с лекарите. Казаха ми, че не си постъпил правилно. Че носейки я към пикапа, може и да си влошил положението. И какво спечели? Благодари ли ти Блейз? Не, разбира се. И няма да го направи. Но ти предпочете да прецакаш приятеля си, защото най-важни са твоите желания.

Скот сякаш го зашлевяваше с думи, ала те само разпалиха гнева му.

— Овладей се, Скот — каза Уил. — Този път не си в центъра на вниманието.

— Но ти ми го дължиш! — изкрещя Скот и пак удари шкафа. — За едно-едничко нещо те молех! Знаеш колко много залагах на турнира!

— Не ти дължа нищо — пророни през зъби Уил. — Прикривам те от осем месеца. Писна ми Маркъс да си играе с нас на котка и мишка. Трябва да кажеш истината. Нещата се промениха.