Никълъс Спаркс - Последна песен

Знаеха само, че незабавно са откарали Блейз в операционната. Падаше нощ, но Уил не си и помисляше да си върви. Спомняше си как в трети клас с Блейз седяха на един чин, после в ума му изплуваше образът на страдащото създание в ръцете му. Не познаваше днешната Блейз, но някога тя му беше приятелка и това бе достатъчно.

Почуди се дали полицаите ще се появят отново. Дойдоха с родителите му и той им разказа какво е видял. Те обаче се интересуваха повече защо е довел Блейз в болницата, вместо да изчака линейката. Уил отговори искрено — беше забравил, че край игрищата има линейка, а Блейз очевидно се е нуждаела от незабавна медицинска помощ. Слава Богу, полицаите проявиха разбиране. Стори му се дори, че полицай Джонсън кима одобрително, и остана с впечатлението, че и той би постъпил като него.

Всеки път, когато вратата към отделението се отвореше, Уил търсеше с поглед някоя от медицинските сестри, които бяха отвели Блейз. В колата Рони бе успяла да се свърже с болницата и травматолозите ги очакваха. За секунди положиха Блейз на носилка и я откараха. Десет минути след това Рони и Уил не намираха думи. Стояха като застинали, ръка за ръка, и тръпнеха при спомена за писъците на Блейз в колата.

Вратата се отвори отново и майка й тръгна към тях.

И Уил, и Рони станаха. Когато жената наближи, Уил различи напрегнато присвитите й устни.

— Една от сестрите ми каза, че още сте тук. Дойдох да ви благодаря.

Гласът й пресекна, а Уил преглътна, усетил, че гърлото му внезапно пресъхва.

— Ще се оправи ли? — едва отрони той.

— Не знам още. В операционната е — майката на Блейз обърна поглед към Рони. — Казвам се Маргарет Конуей. Съмнявам се, че Галадриел изобщо ме е споменавала.

— Много съжалявам, госпожо Конуей — докосна нежно ръката й Рони.

Жената подсмръкна, опитвайки се да запази самообладание.

— И аз — започна тя, после гласът й заизлиза на пресекулки. — Сто пъти й повтарях да стои далеч от Маркъс, но тя не ме послуша и сега… малкото ми момиче…

Госпожа Конуей избухна в сълзи. Уил я наблюдаваше парализиран, а Рони пристъпи напред и я прегърна.

Уил подкара пикапа по улиците на Райтсвил Бийч. Всичко наоколо изпъкваше с неподозирана яснота. Караше бързо. Знаеше, че може и повече. С периферното си зрение различаваше детайли, които иначе му убягваха: меките мъгляви ореоли около уличните лампи, съборената кофа за отпадъци на алеята пред „Бъргър Кинг“, малката пукнатина до табелата на кремав „Нисан“.

До него Рони го гледаше тревожно, но не казваше нищо. Не попита къде отиват, защото нямаше смисъл. Когато майката на Блейз ги остави, Уил стана безмълвно и закрачи гневно към пикапа. Рони го последва и седна до него.

Отпред светофарът светеше жълто, но вместо да намали, Уил профуча през кръстовището. Пикапът с ръмжене се стрелна към „Бауърс Пойнт“.

Познаваше добре най-краткия път и лесно взимаше завоите. Подминаха търговската част и профучаха край притихналите крайбрежни къщи. После подминаха кея и дома на Рони. Уил не си направи труда да забави, напротив — форсираше пикапа до краен предел.

Тя стисна дръжката на вратата, когато той сви в покрит с чакъл паркинг, почти закрит от дърветата. Пикапът спря със скърцане и най-сетне Рони се осмели да проговори.

— Недей. Моля те.

Уил я чу и разбра какво иска, но въпреки това изскочи от пикапа. „Бауърс Пойнт“ бе съвсем близо — на плажа зад ъгъла на улицата, на няколкостотин метра от вишката на спасителя.

Уил затича. Знаеше, че Маркъс е там, усещаше го. В ума му се нижеха картини — пожарът в църквата, нощта на фестивала, как Маркъс стискаше Рони за ръката… и Блейз, обвита в пламъци.

Маркъс не се и опита да й помогне. Избяга, когато тя се нуждаеше от него. Когато можеше да умре.

Уил не мислеше какво ще стане с него. Нито със Скот. Вече пет пари не даваше. Този път Маркъс бе отишъл твърде далеч. Уил сви зад ъгъла и ги забеляза, седнали върху изхвърлени от морето дънери край лагерен огън.

Огън. Огнени кълба. Блейз…

Затича по-бързо, окуражавайки се мислено за онова, което щеше да последва. Приближи достатъчно, за да различи бирените бутилки, разпръснати около огъня, но знаеше, че мракът им пречи да го забележат.

Маркъс тъкмо надигаше бутилка бира към устата си, когато Уил се наведе и го блъсна изотзад, точно под врата. Усети как гърбът му поддаде от удара и чу болезнения му стон, когато го събори върху пясъка.

Уил разбираше, че трябва да действа бързо, за да достигне Теди, преди той или брат му да успеят да реагират. Видът на падналия Маркъс сякаш ги парализира. Уил сръга с коляно Маркъс и отскочи като пружина към Теди, поваляйки го от дънера. Приземи се върху него, но вместо да го наложи с юмруци, се отдръпна и заби чело в носа му.