Никълъс Спаркс - Последна песен

Уил се обърна и тръгна към вратата. Когато я отвори, чу Скот да го пита:

— Какво си направил?

Уил се обърна пред полуотворената врата и с непоколебима решимост срещна очите на Скот.

— Както казах, трябва да си признаеш.

Изчака Скот да осъзнае думите му и излезе, захлопвайки вратата зад гърба си. Тръгна между колите и чу приятеля си да вика:

— Искаш да ми съсипеш живота? Искаш да отида в затвора заради един неволен инцидент? Няма да стане!

После Скот отново заналага с юмрук шкафа в съблекалнята.

Следващата седмица беше напрегната и за двамата. Рони се опитваше да осъзнае насилието, на което бе станала свидетел, както и начина, по който то я накара да се почувства. Не обичаше агресията, не обичаше да вижда как нараняват хора и знаеше, че това рядко подобрява положението. Ала не можеше да се гневи на Уил. Не искаше да се примири със случилото се, но пък начинът, по който той буквално сломи трима противници, я караше да се чувства по-сигурна, когато е с него.

Уил обаче беше потиснат. Беше убеден, че Маркъс ще се оплаче в полицията и всеки момент ще го задържат. Рони усещаше, че го тревожи и друго, но не го споделя. Незнайно защо със Скот не си говореха и тя се питаше дали това не е причината за безпокойствата на Уил.

Семейството, естествено, също даваше своя принос. Особено майка му. Рони я видя на два пъти след сватбата — веднъж, докато чакаше в пикапа пред къщата Уил да си вземе чиста блуза, и втори път в ресторанта в центъра на Уилмингтън, където обядваха с него. Тъкмо седнаха, когато Сюзън влезе с група приятели. За разлика от Уил Рони виждаше идеално входа. И в двата случая Сюзън преднамерено й обърна гръб.

Не му разказа за това. Той тънеше в собствения си свят от тревоги и разкаяния и не забелязваше, че майка му явно смята Рони за лично отговорна за трагедията, сполетяла Блейз.

Стоеше пред прозореца в спалнята и наблюдаваше спящия край гнездото на костенурката Уил. Яйцата в другите гнезда бяха започнали да се излюпват и следобеда махнаха клетката. Не искаха да оставят гнездото цяла нощ на произвола на съдбата и Уил предложи да го пази — така или иначе гледаше да се задържа възможно най-малко у дома.

Не й се мислеше за сполетелите ги напоследък грижи, но през ума й започнаха да се нижат картини от лятото. Почти не помнеше момичето, което за пръв път стъпи тук. А лятото още не бе отминало. След няколко дни щеше да навърши осемнадесет и след една последна седмица заедно Уил щеше да замине в колежа. След още няколко дни тя щеше да се яви в съда и после да отпътува за Ню Йорк. Толкова много довършени и толкова недовършени неща…

Рони поклати глава. Коя е тя всъщност? Чий живот живее? И най-важното — къде ще я отведе той?

Напоследък светът й изглеждаше по-реален, по-действителен от всичко преживяно досега — любовта й към Уил, привързаността към баща й, бавното темпо на дните. Животът й следваше нов, спокоен и пълноценен ритъм. Понякога й се струваше, че друг живее в нейната кожа, някой, когото тепърва опознава. Не бе предполагала, че едно тихо крайбрежно градче в далечния Юг ще се окаже изпълнено с повече… живот и драматични събития от Манхатън.

Усмихна се и си призна, че — с малки изключения — лятото всъщност не беше никак лошо. Спеше в тиха спалня до брат си и само стъкло и пясък я деляха от момчето, което обичаше и което споделяше чувствата й. Има ли нещо по-прекрасно на този свят? И въпреки всичко, може би дори заради изпитанията, Рони знаеше, че никога няма да забрави лятото с него, независимо какво щеше да й поднесе бъдещето.

Легна и започна да се унася. Последната й съзнателна мисъл беше колко много й предстои. Макар това усещане обикновено да предсказваше трудности, Рони беше уверена, че не е така — не и след всичко, което преживяха заедно.

На сутринта обаче се събуди с тревога. Както винаги, първата й мисъл беше, че е изминала още една нощ — тоест остава й ден по-малко с Уил.

Но докато лежеше, опитвайки се да разгадае обзелото я безпокойство, разбра, че не я гложди само бързотечното време. Следващата седмица Уил заминаваше за „Вандербилт“. Дори Кейла отиваше в колеж. А тя самата нямаше представа какво я чака. Да, ще стане на осемнадесет и да, ще трябва да се справи с решението на съда, а после? С майка си ли ще живее винаги? В „Старбъкс“ ли да си потърси работа? За миг си представи как, стиснала лопата, крачи след слоновете в зоопарка.

За пръв път се сблъскваше толкова ясно с бъдещето. Винаги се бе придържали към повърхностния оптимизъм, че всичко ще бъде наред, независимо какво ще реши. И наистина… щеше да е така. За известно време. Но дали и на деветнадесет ще иска да живее с майка си? На двадесет и една? Или, опазил я Бог, на двадесет и пет?