Никълъс Спаркс - Последна песен

Възможно ли е да печели достатъчно и да си позволи да остане в Манхатън, без да е завършила колеж?

Не знаеше. Знаеше само, че не е готова да посрещне края на лятото. Не беше готова да се завърне у дома. Не беше готова да си представи как Уил снове по зелените морави край „Вандербилт“ и поздравява усмихнатите си състудентки. Не искаше изобщо да мисли за това.

— Добре ли си? Много си мълчалива — отбеляза Уил.

— Съжалявам. Просто хиляди неща кръжат из ума ми.

Седяха на кея, пиеха кафе и ядяха гевреците, които бяха купили по пътя. Обикновено кеят бе претъпкан с рибари, но тази сутрин нямаше жива душа. Приятна изненада, понеже днес беше почивният ден на Уил.

— Мислила ли си какво искаш да правиш?

— Всичко, ако не броим слоновете и лопатите.

Той закрепи геврека върху пластмасовата чаша с кафе.

— Да поискам ли обяснение?

— По-добре недей — намръщи се тя.

— Съгласен — кимна Уил. — Но аз питах за рождения ти ден утре.

Рони вдигна рамене.

— Нищо специално.

— Но нали ставаш на осемнадесет? Не отричай — това е голямо събитие! Навършваш пълнолетие.

„Страхотно“, рече си Рони. Поредният знак, че времето изтича и трябва да помисли за бъдещето. Уил явно прочете изражението й, защото се протегна и постави ръка върху коляното й.

— Сбърках ли нещо?

— Не. Не знам. Днес се чувствам малко особено.

Отвъд вълните се мяркаше стадо делфини. Когато ги видя за пръв път, онемя от удивление. Сега те се бяха превърнали в обичайна част от пейзажа, но въпреки това щяха да й липсват, когато се върнеше в Ню Йорк и се захванеше с каквото решеше да се захване. Навярно щеше да се пристрасти към анимационните филмчета като Джона и да настоява да ги гледа с главата надолу.

— Искаш ли да те заведа на вечеря?

Не, друг вариант беше по-вероятен. Щеше да се пристрасти към видеоигрите.

— Добре.

— Или на танци?

— Звучи добре.

— Трета идея — да си боядисаме лицата и да викаме духовете на древните инки?

Пристрастена към противните игрички, навярно щеше да продължава да живее при майка си, когато след осем години Джона заминеше в колежа.

— Както решиш.

Смехът на Уил привлече вниманието й отново към него.

— Каза ли нещо?

— Говорех за рождения ти ден. Питам те как искаш да го отпразнуваме, но ти очевидно си в друга вселена. В понеделник заминавам и искам да организираме нещо специално.

Рони се замисли. После се обърна към къщата, отбелязвайки за кой ли път колко нелепо изглежда на фона на останалите крайбрежни имения.

— Знаеш ли какво всъщност искам?

Не се случи точно на рождения й ден, а две нощи по-късно, в петък, 22 август. Но все пак беше близо. Персоналът на аквариума си вършеше съвестно работата — в ранния следобед работници и доброволци започнаха да копаят ров, за да стигнат костенурките необезпокоявани до водата.

Рони и Уил помогнаха да подравнят пясъка в плиткия ров, който отвеждаше към океана. Другите от екипа поставиха жълта лента, за да държат множеството на безопасно разстояние. Повечето хора поне. На баща й и Джона позволиха да гледат отблизо и те стояха край гнездото, като се стараеха да не се пречкат на работниците.

Рони не знаеше как да помага, освен да внимава никой да не доближава много гнездото. Не беше експерт, но понеже носеше униформата, с която приличаше на великденско яйце, хората предполагаха, че всичко й е ясно. През последния час отговори поне на сто въпроса. Радваше се, че е успяла да запомни какво й бе разказал Уил за костенурките и е прегледала картичката с данни, които служителите от аквариума предвидливо бяха подготвили. Отговорите на почти всички въпроси бяха напечатани там — черно на бяло — но явно на зяпачите им беше по-лесно да попитат, отколкото да изчетат предоставената им информация.

Но пък така времето минаваше по-бързо. Вече чакаха часове и Рони започна да се съмнява в уверенията, че костенурките ще се излюпят всеки момент. На тях явно им беше все едно, че по-малките деца се изморяват или че някому се налага да става рано сутринта за работа.

Рони не предполагаше, че край жълтата лента ще се струпат стотици. И цирковата атмосфера не й допадаше особено.

Седна върху дюната и Уил дойде при нея.

— Как ти се струва? — махна той към множеството.

— Не съм сигурна. Още не се е случило нищо.

— Моментът наближава.

— Все това ми повтарят.

Уил седна до нея.

— Трябва да се научиш на търпение, младо жребче.

— Търпелива съм. Просто искам да започнат да се излюпват. По-скоро.