Никълъс Спаркс - Последна песен

— Извинявай — засмя се той.

— Не трябва ли да вършиш нещо?

— Аз съм само доброволец. Ти работиш в аквариума.

— Да, но не ми плащат за извънреден труд и понеже си доброволец, смятам, че трябва да попазиш малко край жълтата лента.

— Нека позная — половината разпитват какво става, а другите задават въпроси, чиито отговори са написани в картичките, които им раздаваш.

— Нещо такова.

— И ти писна?

— Да речем, че не е толкова забавно, колкото вечерята завчера.

Той я беше завел в уютен италиански ресторант да отпразнуват рождения й ден. Подари й сребърно колие със сребърна костенурка, която Рони много хареса и оттогава не сваляше от врата си.

— По какво проличава, че моментът е дошъл?

Уил посочи към директора на аквариума и към един от биолозите.

— По това, че Елиът и Тод започват да се суетят.

— Много научно обяснение.

— О, така е. Повярвай ми.

— Може ли да поседна до теб?

Баща й приближи, когато Уил тръгна да донесе фенери от пикапа.

— Няма нужда да питаш, татко. Може, естествено.

— Не искам да ти досаждам. Изглеждаш замислена.

— Просто чакам като всички останали — отвърна Рони и се отмести, за да му направи място.

През последния половин час тълпата се разрасна още повече. Радваше се, че допускаха баща й зад жълтата лента. Напоследък изглеждаше много изморен.

— Колкото и да е странно, като малък никога не съм виждал как се излюпват костенурки.

— Защо?

— По онова време не им обръщахме толкова внимание. Искам да кажа… понякога се натъквах на гнездо, ставаше ми любопитно, но не го мислех много-много. Случваше се да намеря и черупки от яйца около някое гнездо, но това беше просто част от всекидневието тук. Във всеки случай не очакваше това, нали? Цялата тази тълпа?

— Какво имаш предвид?

— С Уил всяка нощ бдяхте над гнездото. А се налага да споделите най-вълнуващия момент с всички.

— Няма проблем. Не съм разочарована.

— Дори малко?

Рони се усмихна. Баща й я познаваше удивително добре.

— Как върви песента?

— Работя. Вече написах поне стотина вариации, но не се получава. Знам, че донякъде е безсмислено начинание — щом не съм успял досега, навярно никога няма да успея — но ми запълва времето.

— Тази сутрин видях прозореца. Почти е завършен.

— Почти — кимна баща й.

— Кога смятат да го инсталират?

— Не знам. Още не са осигурили пари, за да довършат ремонта. Искат да го поставят, когато всичко е готово. Пастор Харис се притеснява да не го счупят вандали. След пожара е станал по-предпазлив.

— Не е излишно.

Стив протегна крака, после ги сви отново с болезнена гримаса.

— Добре ли си? — попита Рони.

— Напоследък доста стоя прав. Джона иска да довършим прозореца, преди да си тръгне.

— Лятото му се отрази чудесно.

— Мислиш ли?

— Снощи ми каза, че не иска да се връща в Ню Йорк. Иска да остане при теб.

— Той е прекрасно дете — каза баща й и след кратко колебание я погледна. — Логично следва въпросът дали ти прекара добре лятото?

— Да.

— Заради Уил?

— Заради всичко. Радвам се, че бяхме заедно.

— И аз.

— Кога ще дойдеш в Ню Йорк?

— О, не знам. Ще импровизираме.

— Много си зает напоследък? — усмихна се Рони.

— Не точно. Но държа да отбележа нещо.

— Какво?

— Смятам, че си страхотна млада дама. Не забравяй колко се гордея с теб.

— Това пък защо?

— Май не съм ти го казвал скоро.

Рони го прегърна през рамо.

— И теб си те бива, татко.

— Хей! — махна той с ръка към гнездото. — Струва ми се, че моментът дойде.

Рони се обърна натам, после скочи на крака. Както беше предсказал Уил, Елиът и Тод се суетяха развълнувано наоколо, а откъм тълпата долетя дружно ахване.

Всичко се разви според описанието на Уил, само дето реалността надминаваше стократно думите. Понеже й разрешиха да застане съвсем близо, Рони виждаше всичко — първото яйце започна да се разчупва, после още едно и още едно. Всички се размърдаха и накрая първата костенурка се появи, заклатушка се по трептящите яйца и излезе от гнездото.

Най-удивителното обаче тепърва предстоеше — първо леко движение, после по-силно, накрая — неуловимо за очите брожение… Пет, десет, много костенурки заизвираха от купчината яйца.

Като разбунен кошер…

После мъничките, сякаш праисторически създания се закатериха по стените на гнездото, проправяха си път нагоре и пак се свличаха, лазейки едно върху друго… Заизмъкваха се от там и запълзяха по пясъчния ров право към Тод, който стоеше точно до водата, стиснал фенер в ръка.