Никълъс Спаркс - Последна песен

Въпреки клетките миещите мечки успяха да прокопаят тунели под мрежата и да опустошат шест гнезда. Рони разбра за това и настоя да се редуват да пазят гнездото зад тяхната къща. Не беше необходимо да остават по цяла нощ, но те разговаряха тихо, прегръщаха се и се целуваха край гнездото дълго след полунощ.

Скот, естествено, недоумяваше. Понякога Уил закъсняваше за тренировка и го сварваше да крачи нервно, чудейки се какво е прихванало приятеля му. В редките случаи, когато Скот питаше как вървят нещата с Рони, Уил отговаряше лаконично — знаеше, че не пита от искрен интерес. Скот се стараеше с всички сили да насочва вниманието му към предстоящия волейболен турнир и се преструваше, че Уил скоро ще отрезвее или че Рони изобщо не съществува.

Рони се оказа права за майка му. Макар Сюзън да не обсъждаше директно новата му връзка, той долавяше неодобрение в пресилените й усмивки, когато споменеше Рони, и в строго протоколното й поведение, когато я водеше у дома. Никога не питаше за нея, а когато той разказваше колко им е забавно заедно, колко е умна и как го разбира по-добре от всеки друг, майка му все повтаряше: „Скоро заминаваш за «Вандербилт», а връзките отдалеч се поддържат трудно“, или го питаше дали не прекарва „прекалено много време с нея“. Ставаше му неприятно и едва се сдържаше да не отвърне ядно на очевидно несправедливите й думи. За разлика от останалите си връстници Рони не пиеше, не ругаеше и не клюкарстваше. Освен това не бяха стигнали по-далеч от целувките, но Уил интуитивно долавяше, че това не би променило отношението на майка му. Тя оставаше заложник на предразсъдъците си и всеки опит да я опровергае би ударил на камък. Отчаян, той започна да търси извинения да се прибира възможно най-рядко у дома. Не само защото Сюзън не харесваше Рони, а и защото той самият започваше да се дразни от майка си.

И от себе си, естествено, понеже не успяваше да й се противопостави.

Ако не се броят притесненията на Рони от предстоящата повторна поява в съда, единствената сянка върху иначе идиличното им лято оставаше Маркъс. През повечето време се стараеха да го избягват, ала понякога пътищата им все пак се пресичаха и той винаги успяваше да предизвика Уил, споменавайки Скот. Поддадеше ли се, Маркъс щеше да съобщи на полицията; замълчеше ли си, го обземаше срам. Излизаше с момиче, признало вината си пред съда, и се измъчваше, че не му стига смелост да направи същото. Поговори със Скот да отиде в полицията и да си признае, но той отхвърли идеята. И по характерния си заобиколен начин припомни на Уил какво е направил за него и семейството му в ужасния ден, когато Майки загина. Уил оценяваше храбростта на Скот, но с напредването на лятото започна да се пита дали едно добро дело оневинява по-нататъшните ти простъпки и — в най-мрачните моменти — дали може да понесе истинската цена на приятелството със Скот.

Една вечер в началото на август Уил се съгласи да заведе Рони да търсят раци по плажа.

— Казах ти, че не обичам раци! — изпищя тя и се вкопчи в ръката му.

— Безобидни са — засмя се Уил. — Нищо няма да ти сторят.

Рони вирна брадичка.

— Приличат на пълзящи насекоми от открития Космос.

— Забрави ли, че ти даде идеята?

— Не, Джона е виновен. Каза, че било забавно. Така ми се пада, като се водя по ума на хора, които си изграждат представа за живота от анимационните филми.

— Нима няколко рачета могат да уплашат човек, който храни тюлените със слузеста риба?

Уил насочи фенера надолу и лъчът освети щуращите се по пясъка дребни създания.

Рони се заозърта стреснато да не би някой рак да се стрелне край крака й.

— Първо, рачетата не са няколко, а стотици. Второ, ако знаех, че по плажа е толкова оживено нощем, щях да оставя теб да спиш край гнездото на костенурката. Малко съм сърдита, задето си ме държал в неведение. И трето, макар да работя в аквариума, не обичам по краката ми да лазят раци.

Уил с всички сили се постара да остане сериозен. Безуспешно. Рони вдигна очи и забеляза изражението му.

— Спри да се подхилкваш. Не е смешно.

— Напротив… Наоколо има двайсетина хлапета с родителите си. Правят същото като нас.

— Не е мой проблем, ако родителите им нямат капчица здрав разум.

— Искаш ли да си вървим?

— Не, добре съм — отвърна Рони. — Вече ме примами в разгара на нашествието. Примирих се.

— Нали не си забравила колко често се разхождахме по плажа напоследък?

— Не съм. И отново ти благодаря, че този път взе фенерче и ми съсипа спомените.