Никълъс Спаркс - Последна песен

Веднъж годишно. Веднъж на сезон. Маркъс спазваше стриктно правилото, освен ако не решеше да изгори къщата после. Усмихна се. Огънят разрешаваше проблема напълно. Никой не би заподозрял, че вътре е имало купон. Нищо не можеше да се сравнява с пожарите, понеже те бяха живи. Пожарите, особено големите, се движеха, танцуваха, унищожаваха и поглъщаха лакомо. Веднъж, когато бе на дванадесет, подпали една плевня и часове наред не отлепи поглед от пламъците, мислейки си, че никога не е виждал по-невероятна гледка. Затова не спря — последва я в един запуснат склад. През годините се нагледа на пожари. Нямаше нищо по-прекрасно, нищо по-вълнуващо от могъществото, което усещаше, когато държи запалка в ръцете си.

Но сега не беше време за това. Не тази вечер, понеже не искаше Теди и Ланс да узнаят миналото му. Освен това партито щеше да е грандиозно. Алкохол, наркотици и музика. И момичета. Пияни момичета. Първа щеше да е Блейз, после може би още няколко, ако успееше да я докара до алкохолен ступор. Защо всъщност да не забие някоя гореща мацка, дори Блейз да е достатъчно трезва да забележи? И това щеше да е забавно. О, тя, естествено, щеше да направи сцена. Той обаче нямаше да й обърне внимание и щеше да накара Теди и Ланс да я изритат. Знаеше си, че ще се върне. Тя винаги се връщаше — разплакана и смирена.

Беше отвратително предсказуема. И непрекъснато хленчеше.

Не като госпожица Малко Стегнато Тяло по-надолу на плажа.

С всички сили се мъчеше да не мисли за Рони. Не го хареса, предпочете богаташчето, принца на спирачките. Навярно не я биваше в леглото. Сигурно беше досадна фригидна кучка. Въпреки това Маркъс недоумяваше къде беше сбъркал с нея и как тя успя да прозре същността му.

Не му трябваше. Никак. Не му трябваше някоя, която го кара да се чуди защо продължава да я наблюдава и да се измъчва, че е предпочела Уил.

Е, така ставаше по-интересно, разбира се. Нали именно той знаеше слабото място на Уил?

Щеше да бъде забавно. Също като тази вечер.

Лятото на Уил отлиташе твърде бързо. Дните се изнизваха неусетно между работата в гаража и срещите с Рони. С наближаването на август все повече го тревожеше мисълта, че само след няколко седмици тя ще се върне в Ню Йорк, а той ще замине за „Вандербилт“.

Рони се бе превърнала в неотделима част от живота му — в много отношения най-добрата част. Макар невинаги да я разбираше, различията им някак си задълбочаваха тяхната връзка. Поспориха за предложението му да я придружи в съда, което тя категорично отхвърли, но Уил си спомняше как се изненада, когато го видя да я чака отпред с букет цветя. Знаеше колко е разтревожена, че не оттеглиха обвиненията — насрочиха следващото дело за 27 август, три дни след като той замине за колежа. Убеди се, че е постъпил правилно, когато Рони прие цветята му със свенлива целувка.

С изненада разбра, че са я назначили на половин работен ден в аквариума. Не беше споделила плановете си, не го беше помолила да я препоръча. Всъщност той изобщо не се беше досетил, че търси работа. Когато после я попита, тя му обясни: „Ти работиш през деня, а татко и Джона са погълнати от прозореца от цветно стъкло. Трябва ми занимание и освен това искам аз да платя за адвоката. Татко не разполага с много пари“. Уил я посрещна след първия й работен ден и забеляза, че лицето й е почти позеленяло.

— Наложи се да храня тюлените — призна тя. — Пъхал ли си ръка в кофа мъртва, слузеста риба? Отвратително е!

Разговаряха непрекъснато. Времето все не стигаше да споделят всичко, което ги вълнува. Понякога разговорите просто запълваха моментите на мълчание — тогава обсъждаха любимите си филми например и дали млякото и яйцата са забранени за вегетарианци. Друг път се впускаха в по-сериозни теми. Рони му разказа повече за детството си пред пианото и за баща си, той сподели, че понякога го измъчва необходимостта да се съобразява с очакванията на майка си. Обсъждаха брат й Джона и сестра му Мегън, както и своето бъдеще. Неговото изглеждаше стриктно планирано — четири години във „Вандербилт“, после, за да натрупа опит, ще поработи в друга фирма и накрая ще се върне да управлява бизнеса на баща си. Дори когато изреждаше какво го очаква, някъде отдалеч Уил чуваше одобрителния глас на майка си, но и усещаше колебание дали наистина мечтае за такова бъдеще. Рони признаваше, че не знае какво ще й донесат следващите година-две. Несигурността обаче очевидно не я плашеше, което го възхити още повече. По-късно му хрумна, че от двама им тя контролира по-самостоятелно съдбата си.