Никълъс Спаркс - Последна песен

— Защо се мразят Скот и Маркъс? — попита тя.

Уил застина.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли онази нощ на фестивала? След представлението Маркъс изглеждаше напрегнат и гледах да го избягвам. Оглеждаше тълпата и щом забеляза Скот, по лицето му се изписа… много особено изражение. Сякаш е открил каквото е търсил. Преди да се усетя, той смачка кутийката от пържени картофки и я подхвърли към Скот.

— И аз бях там, забрави ли?

— А помниш ли какво каза Маркъс? Попита Скот дали ще го замери с фойерверк. И когато повтори същото преди малко, ти сякаш застина.

Уил отклони поглед.

— Дреболия — промълви той и стисна ръката й. — Няма да му позволя да ти стори нищо лошо — Уил се наклони назад и се подпря на лакти. — Може ли един въпрос? По съвсем различна тема?

Рони вдигна вежди, недоволна от отговора му. Но реши да не настоява.

— Защо зад дървената стена у вас има пиано? — забеляза, че тя се изненада, и вдигна рамене. — Вижда се през прозореца, а и стената очевидно не се връзва с обстановката.

Сега дойде ред на Рони да отклони очи. Тя отдръпна ръката си и я зарови в пясъка.

— Казах на татко, че не искам да виждам пианото, и той направи стената.

— Толкова ли го мразиш? — примигна Уил.

— Да — отговори Рони.

— Защото баща ти те е учил да свириш на него? — тя го изгледа изненадано, но той продължи. — Нали е преподавал в „Джулиард“? Логично е той да те е учил. Готов съм да се обзаложа, че си била много добра, дори само защото трябва да заобичаш нещо, преди да го намразиш.

Уил демонстрираше нетипична за омазана със смазочно масло маймуна волейболист прозорливост. Рони зарови пръсти дълбоко в пясъка. Усети влагата и тежестта му.

— Учеше ме да свиря, откакто проходих. Свирех часове наред, по цяла седмица, година след година. Дори композирахме заедно. Това бяха нашите споделени мигове, разбираш ли? Само той и аз. И когато си тръгна… имах чувството, че е предал не само семейството, а лично мен. Бях толкова ядосана, че се зарекох никога повече да не свиря. И когато дойдох тук, видях пианото и го слушах да свири непрекъснато, ме обзе усещане, че се преструва на невинен. Все едно можем да започне на чисто. Ала няма как. Никой не може да промени миналото.

— Онази вечер се държеше мило с него — отбеляза Уил.

Рони извади бавно ръце от пясъка.

— Да, през последните няколко дни се разбираме по-добре. Но това не означава, че ми се е присвирило отново.

— Не е моя работа, но ако си била наистина добра, така само се измъчваш. Това е дарба, нали? И кой знае? Току-виж те приели в „Джулиард“.

— Нищо чудно. Още ми пишат. Обещават да ме приемат, ако си променя мнението.

Внезапно я обзе досада.

— Тогава защо отказваш?

— Има ли значение? — изгледа го гневно Рони. — Че имам талант? По-достойна ли ставам за теб така?

— Нищо подобно — отвърна Уил. — За мен ти си ти. От първия момент, когато те зърнах. И всичко останало е второстепенно.

Тя се засрами, че избухна. Усети искреността в думите му и разбра, че е откровен.

Припомни си, че се познават едва от няколко дни, но въпреки това… той беше мил и умен. И влюбен в нея. Сякаш прочел мислите й, Уил се изправи, премести се по-близо, приведе се и я целуна нежно по устните. Внезапно я обзе увереност, че не желае нищо друго, освен да се сгуши в обятията му и да остане там дълго, дълго.

Маркъс ги наблюдаваше отдалеч. „Така значи, а?“ Майната му! Майната й! Време беше за парти.

Теди и Ланс бяха донесли пиячката, приятелчетата вече се събираха. По-рано бе забелязал семейство туристи да пълнят багажника на окаяния си миниван, да товарят грозното си куче и още по-грозните си деца и да потеглят. Бунгалото се намираше само на няколко къщи от съборетината на Рони. Отдавна знаеше, че следващата партида туристи ще пристигне чак идния ден, след като изчистят. Значи трябваше само да отключи и мястото щеше да бъде тяхно цяла нощ.

Лесна работа, при условие че имаше ключ и знаеше кода на охранителната система. Туристите никога не заключваха вратите, когато отиват на плажа. А и защо? Носеха само храна и по някоя видеоигра, понеже идваха само за седмица. А на собствениците — навярно от Шарлът или още по-далеч — им бе писнало охранителната фирма да им звъни за щяло и нещяло, когато идиотите наематели активират алармата посред нощ, и мило бяха записали кода точно над охранителната камера в кухнята. Умно. Много умно. С достатъчно търпение Маркъс винаги успяваше да открие по някоя къща за парти, но тайната беше да не злоупотребява с късмета. Теди и Ланс непрекъснато настояваха да се събират по къщите, но Маркъс знаеше, че ако купоните зачестят, компаниите, отговарящи за отдаването под наем, ще станат подозрителни. Ще изпратят служители да проверят на място, ще съобщят на полицията да проверява и ще предупредят собствениците и туристите. Какво ще им остане тогава? „Бауърс пойнт“, където и без това киснеха постоянно.