Никълъс Спаркс - Последна песен

Уил пое дъх и закрачи отново по плажа.

— Както и да е… за мама беше важно да отида във „Вандербилт“. Затова ще уча там.

— Убедена съм, че ще ти хареса. Чувала съм, че е страхотен колеж.

Той преплете пръсти с нейните — кадифено гладки на фона на загрубялата му кожа.

— Сега е твой ред. Какво не знам за теб?

— Не се е налагало да преодолявам такова изпитание — поклати глава Рони. — Никога.

— Няма нужда да е нещо важно. Просто да обяснява коя си.

Рони хвърли поглед към къщата.

— Е… не бях говорила с баща си три години. Всъщност започнах да разговарям с него едва преди няколко дни. Когато се разделиха с мама, аз… му бях много ядосана. Честно казано, дори не исках да го виждам отново. И изобщо не желаех да прекарвам лятото тук.

— А сега? — Уил забеляза как лунната светлина се отразява в очите й. — Радваш ли се, че дойде?

— Може би — отвърна Рони.

Той се засмя и я побутна шеговито.

— Какво дете беше?

— Скучно — отговори тя. — По цял ден свирех на пиано.

— Иска ми се да се те чуя.

— Вече не свиря — отсече решително Рони.

— Никога?

Тя поклати глава. Уил разбра, че историята е по-дълга, но очевидно не й се разказва. Вместо това му описа приятелите си в Ню Йорк, как прекарва почивните дни. Разсмя го с няколко случки с Джона. Толкова бързо и естествено отлиташе времето с Рони! Сподели с нея неща, които никога не бе обсъждал дори с Ашли. Навярно защото искаше да й покаже истинското си аз и беше убеден, че ще го разбере.

Тя не приличаше на другите момичета. Уил беше сигурен, че за нищо на света няма да пожелае да пусне ръката й — пръстите й се вплитаха в неговите естествено, като съвършено допълнение на дланта му.

С изключение на гостите в крайбрежната къща, двамата бяха съвсем сами. Музиката долиташе меко до тях. Уил вдигна поглед и зърна падаща звезда. Обърна се към Рони и по изражението й разбра, че и тя я е видяла.

— Какво си пожела? — попита го шепнешком.

Не можа да й отговори. Вдигна ръката й и плъзна своята през кръста й. Взря се в очите й, сигурен, че се влюбва. Придърпа я към себе си и я целуна под звездната мантия, питайки се с какво, за бога, е заслужил да я открие.

„Е — призна си мислено Рони — бих могла да свикна с такъв живот — да се изтягам на дюшека в басейна, да отпивам от чашата със студен чай, да отхапвам от плодовете върху подноса, сервирани с прибори от истинско сребро и изискан ментов сос“.

И все пак не успяваше да си представи какво е да си отрасъл в такъв свят. На Уил обаче навярно не му правеше никакво впечатление, понеже не познаваше друг живот. Тя се припичаше върху дюшека и го наблюдаваше как застава на трапеца, готов за скок. Изкачи се като истински гимнастик, а мускулите по корема и ръцете му личаха дори отдалеч.

— Хей! — извика той. — Гледай как ще направя салто!

— Салто! Само толкова? Катери се чак дотам за едно нищо и никакво салто?

— Че защо не?

— Всеки може да направи салто — подразни го Рони. — Дори и аз.

— Ще ми се да го видя — скептично отвърна Уил.

— Не искам да се мокря.

— Но аз те поканих да плуваме!

— Момичетата плуват така. Наричат го още слънчева баня.

Уил се засмя.

— Всъщност няма да е зле да се попечеш. В Ню Йорк май не виждаш много слънце, а?

— Да не би да намекваш, че съм бледа? — намръщи се Рони.

— Не — поклати глава Уил. — Не го наричам така. Казвам му жълтеникаво.

— Колко мило! Започвам да се чудя какво намирах у теб.

— Намирах?

— Да, и ако продължаваш да ме описваш с думи като „жълтеникава“, не мисля, че имаме бъдеще.

Той я измери с поглед.

— Ако направя две салта? Ще ми простиш ли?

— Само ако се гмурнеш съвършено. Но ако след салтата се пльоснеш като чувал с картофи във водата, ще се престоря на впечатлена. Стига да не ме намокриш.

Той вдигна вежди, отстъпи назад, после подскочи нагоре. Тялото му полетя във въздуха, завъртя се два пъти и потъна във водата с изопнати ръце почти без да вдига пръски.

„Е — помисли си тя, — това беше впечатляващо, макар и не напълно изненадващо, като се има предвид колко елегантно се придвижва и по волейболното игрище“. Уил изплува до ръба на дюшека, очевидно доволен от себе си.

— Добре беше — каза Рони.

— Само добре?

— Оценявам го на четири и половина.

— От пет?

— От десет — уточни тя.

— Заслужавам поне осем!

— Е, ти си мислиш така. Затова аз съм съдията.

— Имам ли право да обжалвам? — попита той и се протегна към ръба на дюшека.