Никълъс Спаркс - Последна песен

Щом излязоха от работилницата, той протегна ръка и я спря, преди да се отправи към къщата. Придърпа я към себе си и започна да я целува. Първо по устните, после — по страните, накрая — по врата. Кожата й гореше, сякаш бе лежала с часове под палещото слънце, и когато пак я целуна по устните, усети как тялото й се притиска към неговото. Уил зарови пръсти в косите й и без да отлепя устни от нейните, нежно я притисна към стената на работилницата. Обичаше я, желаеше я, усещаше как ръцете й галят гърба и раменете му. Допирът й наелектризираше кожата му, той долавяше горещия й дъх и потъваше в света на сетивата.

Ръцете му се плъзнаха по гърба, после по корема й, но тя постави длани върху гърдите му и го отблъсна.

— Моля те, трябва да спрем — прошепна тя.

— Защо?

— Защото не искам татко да ни види. Сигурно поглежда през прозореца.

— Но ние само се целуваме.

— Да. И освен това много се харесваме — засмя се тя.

По устните му заигра лека усмивка.

— Какво? Нима не беше само целувка?

— Искам да кажа… че правехме нещо, което води по-далеч — каза тя и оправи блузата си.

— И какъв е проблемът?

Изражението й му подсказа, че наистина трябва да спрат. Макар и неохотно, Уил си призна, че е права.

— Добре — въздъхна и уви леко ръце около кръста й. — Ще се опитам да се овладея.

Тя го целуна по бузата.

— Имам ти пълно доверие.

— Ооо, поласкан съм — измърмори той.

Рони му смигна.

— Ще проверя къде е татко.

— Добре. И без това утре трябва да ставам рано за работа.

— Лошо — усмихна му се тя. — Аз съм чак от десет.

— Още ли те карат да храниш тюлените?

— Ще умрат от глад без мен. Вече съм незаменима.

Уил се засмя.

— Споменавал ли съм, че според мен си закрилница?

— От теб го чувам за пръв път. Но да знаеш, че и теб си те бива.

Рони проследи с поглед как Уил се отдалечава. После тръгна към къщи, обмисляйки думите му и питайки се дали е прав за Блейз. Цяло лято предстоящото дело й тежеше като воденичен камък. Понякога си мислеше, че очакването на вероятното наказание е по-лошо от самото наказание. Често се будеше посред нощ и не успяваше да заспи отново. Не че се страхуваше да не отиде в килията — едва ли щяха да я пратят в затвора — но се тревожеше, че обвиненията ще я преследват цял живот. Дали щеше да се наложи да предупреди администрацията на колежа, в който реши да учи? Дали трябваше да осведомява бъдещите си работодатели? Ще й позволят ли да преподава? Не знаеше дали ще учи в колеж и дали иска да стане учител, но страхът си оставаше. Винаги ли щеше да я преследва?

Адвокатката се съмняваше, но не обещаваше нищо.

И сватбата… Лесно му беше на Уил да я кани, сякаш нямаше нищо сложно. Ала Рони усещаше, че Сюзън не иска тя да идва. Не биваше да помрачава сватбата на Мегън.

Стигна задната веранда и тъкмо се накани да влезе в къщата, когато чу люлеещия се стол да проскърцва. Отскочи уплашено назад и видя втренчения в нея Джона.

— Беше ужасно. Отвратително.

— Какво правиш тук? — попита Рони с разтуптяно сърце.

— Гледах ви с Уил. Както споменах, беше отвратително.

Той се престори, че го побиват тръпки.

— Шпионираш ли ни?

— Малко трудно ми беше да се въздържа. Вие бяхте точно до работилницата. Изглеждаше, сякаш се кани да те удуши.

— Нищо подобно — увери го Рони.

— Просто го описвам.

Рони се усмихна.

— Ще разбереш, като пораснеш.

Джона поклати глава.

— Разбирам прекрасно какво правехте. Виждал съм го по филмите. Просто го намирам за отвратително.

— Вече го каза — напомни му Рони. Това го смълча за секунда.

— Къде отива той?

— Прибира се вкъщи. Утре е на работа.

— Да знаеш, че тази нощ няма нужда да пазиш гнездото на костенурката. Защото с татко ще те заместим.

— Убедил си татко да спите на открито?

— И той иска. Смята, че е забавно.

„Съмнявам се“, помисли си Рони.

— Аз не възразявам — рече тя.

— Вече съм си приготвил багажа. Спален чувал, фенер, сокчета, сандвичи, кутия солени бисквитки, бонбони, чипс и ракета за тенис.

— Тенис ли се каниш да играеш?

— В случай че миещата мечка се появи. Знаеш… Ако се опита да ни нападне.

— Няма да ви нападне.

— Наистина ли? — гласът му прозвуча почти разочаровано.

— Е, може би е добра идея все пак — съгласи се тя. — За всеки случай. Човек никога не знае.

Джона се почеса по главата.

— И аз така си рекох.

Рони посочи към работилницата.

— Между другото, прозорецът е много красив.