Никълъс Спаркс - Последна песен

— Благодаря — отвърна Джона. — Татко държи всяко парченце да е съвършено. Кара ме да ги поправям по два-три пъти. Но вече съм майстор.

— Така изглежда.

— Горещо е обаче. Особено като пуска пещта. Става като печка.

„То е печка“, помисли си Рони. Но не го поправи.

— Лошо. Как върви войната за бисквитките?

— Добре. Просто си взимам, докато подремва.

— Татко не подремва.

— Напротив. Всеки следобед спи по няколко часа. Понякога се налага да го раздрусам силничко, за да го събудя.

Рони изгледа мълчаливо брат си и после се взря през прозореца.

— Къде е той между другото?

— В църквата. Пастор Харис се отби. Наминава често напоследък. Говорят си дълго.

— Приятели са.

— Знам. Но мисля, че татко го използва като извинение. Всъщност отиде да свири на пианото.

— Какво пиано? — учуди се Рони.

— Миналата седмица го докараха в църквата. Той ходи да свири там.

— Така ли?

— Чакай — сепна се Джона. — Май не биваше да ти го казвам. Забрави, че си го научила от мен.

— Че защо да не ми казваш?

— Защото пак ще му се развикаш.

— Няма да му викам — възрази Рони. — Кога за последно си ме чул да му крещя?

— Когато свиреше на пианото, не помниш ли?

„О, да — помисли си Рони. — Ама че памет има това хлапе!“

— Е, вече няма да му крещя.

— Добре. Понеже няма да ми се отрази добре. Утре ще ходим до Форт Фишер и искам да е в добро настроение.

— Кога тръгна за църквата?

— Не знам. Отдавна, струва ми се. Затова седя тук. Чакам го. И тогава се появихте вие с Уил и се разгорещихте.

— Просто се целувахме!

— Не мисля. Определено бяхте по-разгорещени — убедено възрази Джона.

— Вечерял ли си? — попита Рони, за да смени темата.

— Чаках татко.

— Искаш ли да ти направя хотдог?

— Само ако е с кетчуп — настоя той.

— Разбира се — въздъхна Рони.

— Мислех си, че ти е неприятно дори да ги пипаш.

— Е, напоследък се налага да пипам доста мъртви риби, та кренвиршите не ми се струват толкова отблъскващи.

— Ще ме заведеш ли в аквариума да видя как храниш тюлените? — усмихна се Джона.

— Може и ти да ги нахраниш, ако пожелаеш.

— Наистина ли? — развълнувано възкликна момчето.

— Да. Трябва да попитам, разбира се, но понякога позволяват и на посетителите да им дават риба, така че няма да е проблем.

Лицето на Джона се озари.

— Уха! Благодаря! — той стана от люлеещия се стол и добави: — А, между другото, дължиш ми десет долара.

— За какво?

— Ехо? Че няма да съобщя на татко какво правехте с Уил.

— Шегуваш ли се? Това, че ще ти приготвя вечеря, не се брои, така ли?

— Хайде де. Ти работиш, а аз съм беден.

— Очевидно надценяваш заплатата ми. Нямам десет долара. Отделям всичко за адвоката.

Джона се замисли.

— Тогава пет?

— Искаш да ми измъкнеш пет долара, макар току-що да ти обясних, че нямам и десетачка в джоба си? — престори се на разгневена Рони.

Той се замисли отново.

— Тогава два?

— Един.

— Става — усмихна се Джона.

След като му приготви вечерята — брат й настоя кренвиршите да са варени, а не затоплени в микровълновата фурна — Рони тръгна по брега към църквата. Не беше далеч, но се намираше в обратната посока на обичайния й маршрут. Един-два пъти само й беше хвърляла бегъл поглед.

Когато наближи, забеляза силуета на островърхата кула, очертан на фона на вечерното небе. Иначе сградата се губеше на фона на съседните постройки, най-вече защото беше по-ниска и непретенциозна от тях. Макар и облицована наново с дърво, изглеждаше порутена.

Рони се изкатери по дюната към паркинга до улицата. Тук различи и други следи от строителна дейност — край входа бяха струпани дъски, а пред него бе паркиран голям камион. През отворената врата се процеждаше лъч светлина. Останала част от сградата изглеждаше тъмна.

Рони влезе. От пръв поглед забеляза, че предстои още много работа. Подът беше гол цимент, стените не бяха доизмазани, нямаше пейки и столове. Прахоляк покриваше всичко, но точно срещу нея, където пастор Харис сигурно изнасяше неделните проповеди, баща й седеше зад ново пиано, което изглеждаше съвсем не на място тук. Единствената светлина струеше от стара алуминиева лампа, включена в разклонител.

Не я чу, че влиза, и продължи да свири. Тя не разпозна мелодията. Звучеше съвременно, за разлика от музиката, която той свиреше обикновено. Долови обаче, че е някак… недовършена. Баща й явно усети същото, понеже спря за секунда, замисли се и започна отначало.

Рони долови фините вариации. Звучаха по-добре, но мелодията все още не се получаваше. Почувства как я обзема гордост, че още е способна не само да пресъздава музика, но и да съчинява евентуални вариации. Когато беше малка, най-вече този талант удивляваше баща й.