Никълъс Спаркс - Последна песен

— Още много ли остава? — попита.

— Почти стигнахме — увери я той.

— Ако знаех, че живееш толкова далеч, щях да си отида вкъщи пеш. Понеже все повече се отдалечаваме…

— Но щеше да пропуснеш вълнуващия разговор с мен.

— Така ли го наричаш?

— Докога смяташ да ме взимаш на подбив? — погледна я той. — За да знам дали да си пусна музиката да те заглуши.

— Не биваше да ме целуваш тогава. Не беше особено романтично — сряза го Рони.

— Според мен беше.

— Бяхме в гаража, ръцете ти бяха омацани със смазочно масло, а приятелчето ти ни зяпаше.

— Съвършен декор.

Уил намали скоростта и спусна козирката пред стъклото си. После зави и натисна дистанционното. Две врати от ковано желязо се плъзнаха бавно и пикапът мина между тях. Развълнуван от поканата да вечеря със семейството й, Уил не забеляза, че Рони внезапно се умълча.

„Е — мислеше си тя, — това е напълно нелепо“. Не само градината със съвършено оформени лехи с рози, живи плетове и мраморни статуи, масивното имение с елегантни колони, екзотичните коли в специално отреденото им място, а всичко взето заедно.

Не само нелепо. Повече от нелепо.

Да, Рони знаеше, че в Ню Йорк има богаташи с апартаменти от по двадесет и три стаи на Парк Авеню или къщи в Хамптънс, но нито ги познаваше, нито пък я бяха канили в домовете си. Нещо подобно бе виждала единствено в списанията, при това в повечето случаи на снимки от въздуха, заснети от папараци.

И ето я тук, с тениска и прокъсани джинси. Прекрасно. Можеше поне да я предупреди.

Рони се взираше в къщата, докато пикапът прекоси алеята и паркира точно пред входа. Обърна се към Уил и се накани да го попита дали наистина живее тук, после усети колко глупаво ще прозвучи въпросът. Очевидно живееше тук. А и вече слизаше от колата.

Тя последва примера му, отвори вратата и пристъпи отвън. Двамата мъже, които миеха колите, я погледнаха и после бързо се съсредоточиха в работата.

— Както споменах, само ще си взема набързо един душ. Няма да се бавя.

— Добре — отвърна Рони.

И без това не й хрумваше нищо друго. За пръв път в живота си виждаше толкова огромна къща.

Последва Уил по стъпалата, които отвеждаха към верандата, и поспря пред вратата, колкото да прочете надписа върху малката месингова табела: „Семейство Блекли“.

Като в „Сервиз Блекли“. Националната авторемонтна верига. Бащата на Уил навярно беше човекът, основал компанията.

Още се мъчеше да осмисли този факт, когато Уил бутна вратата и я въведе в просторно фоайе, от което започваше високо стълбище. Вдясно имаше библиотека, облицована с тъмна ламперия, вляво — музикална стая, а отпред — огромна слънчева зала, отвъд която просветваха океанските води.

— Не си споменавал, че фамилията ти е Блекли — промърмори Рони.

— Не си ме питала — нехайно вдигна рамене Уил. — Заповядай.

Поведе я към слънчевата зала. Обширна закрита веранда се простираше чак до водите, където на дока се люлееше яхта.

„Добре — призна си мислено Рони, — не ми е мястото тук и това, че навярно всички новодошли се чувстват така, никак не ме успокоява“. Все едно беше кацнала на Марс.

— Да ти донеса ли нещо за пиене, докато ме чакаш?

— Ммм, не, няма нужда. Благодаря — отказа Рони, стараейки се да не зяпа учудено наоколо.

— Искаш ли първо да те разведа из къщата?

— Не, благодаря.

Някъде отпред и малко встрани долетя глас:

— Уил? Ти си ли?

Рони се обърна и видя привлекателна жена на около петдесет в скъп ленен костюм, стиснала списание за сватбени тържества.

— Здрасти, мамо — поздрави Уил и хвърли ключовете за пикапа в купата върху ниската масичка до вратата, където стоеше и ваза със свежи лилии. — Да ти представя Рони. Рони, това е майка ми — Сюзън.

— Привет, Рони — хладно поздрави Сюзън.

Макар да се опита да го прикрие, Рони долови, че Сюзън не се зарадва на неочакваната гостенка на Уил. Недоволството й, отбеляза Рони, бе предизвикано не толкова от неочакваността на посещението, колкото от самата гостенка. По-точно — от нея.

Но Уил очевидно не долови напрежението. Рони реши, че сигурно само жените имат сетива за подобни неща, понеже Уил продължи да бъбри необезпокоявано с майка си.

— Тук ли е татко? — попита той.

— Май е в кабинета си.

— Трябва да поговоря с него, преди да тръгна.

Сюзън прехвърли списанието в другата си ръка.

— Ще излизаш ли?

— Ще вечерям у Рони.

— О! Чудесно.

— Това ще ти хареса — Рони е вегетарианка.