Никълъс Спаркс - Последна песен

Уил клатеше невярващо глава.

— Точно пред нея ли намери да го кажеш?

— Нещо лошо ли съм сторил? — погледна Том към Рони. — Притеснявам ли те?

— Никак.

— Виждаш ли? — Том потупа Уил по гърдите, сякаш да докаже правотата си. — Не я смущавам.

— Много благодаря — сбърчи лице Уил.

— Затова са бащите. Хей, искаш ли да подкараш тази машинка?

— Нямам време. С Рони трябва да тръгваме. Ще вечеряме у тях.

— Слушай. Дори да ти сервират патладжан с тофу, искам да изядеш всичко и да похвалиш домакините за ястието — предупреди Том.

— Сигурно ще хапнем спагети — ухили се Рони.

— Така ли? — разочарова се Том. — Тях ги яде.

— Какво? Гладен ли искаш да остана?

— Новите преживявания винаги са полезни. Как беше днес в сервиза?

— За това исках да поговорим. Джей каза, че има проблем с компютъра или софтуера. Всичко се принтира по два пъти.

— Навсякъде?

— Не знам.

Том въздъхна.

— Трябва да проверя значи. Разбира се, ако успея да приземя самолета. А вие двамата си прекарайте приятно.

След няколко минути, когато влязоха в пикапа, Уил размаха ключовете.

— Съжалявам. Баща ми понякога се държи безумно.

— Напротив, хареса ми.

— И между другото, не бях толкова срамежлив. Никога не съм се изчервявал.

— Естествено.

— Говоря сериозно. Винаги съм запазвал хладнокръвие.

— Убедена съм — каза Рони и го потупа по коляното. — Но слушай. За тази вечер. Моето семейство спазва една странна традиция.

— Лъжеш! — извика Уил. — Цяла нощ лъжеш и вече ми писна!

— Как се осмеляваш! — изкрещя в отговор Рони. — Ти лъжеш!

Отдавна бяха разчистили масата след вечерята — баща й сервира спагети със сос „Маринара“, както бе предположила, а Уил омете чинията си до дъно. Сега седяха край кухненската маса, криеха картите си и играеха покер на надлъгване. Уил имаше осмица купа, Стив — тройка купа, а Джона — деветка пика. Пред всекиго лежеше купчинка монети, а купата в средата на масата бе препълнена до ръба.

— И двамата лъжете — заяви Джона. — Не знаете какво е истина.

Уил изгледа Джона и се протегна към своята купчина монети.

— Четири петачета ще докажат, че си на погрешен път.

Баща й заклати глава.

— Лош ход, младежо. Всичко свърши. Вдигам мизата на петдесет цента.

— Плащам! — извика Рони, ала Джона и Уил незабавно последваха примера й.

И четиримата застинаха, огледаха се и накрая свалиха картите. Рони веднага разбра, че Джона печели. Отново.

— Всички сте лъжци! — възкликна момчето. Печалбата му беше двойно по-голяма от техните.

Рони проследи с поглед как брат й придърпва поредната купчина монети към себе си и мислено отбеляза, че поне засега вечерта вървеше гладко. Не знаеше какво да очаква, понеже за пръв път запознаваше момче с баща си. Дали ще се старае да им осигури пространство, криейки се в кухнята? Или ще се стреми на всяка цена да се сприятели с Уил? Дали ще изтърси нещо смущаващо? По пътя към вкъщи вече обмисляше спасителни варианти, които да използва веднага след вечерята.

Когато влязоха обаче, мрачните прогнози се стопиха. Като начало — къщата беше разтребена старателно, Джона очевидно бе инструктиран да не досажда и да не разпитва Уил като следовател, а баща й го посрещна със семпло ръкуване и топло: „Приятно ми е да се запознаем“. Уил спазваше всички правила на южняшката етикеция и съвестно отговаряше: „Да, сър“, „Не, сър“. Разговорът вървеше гладко. Баща й попита Уил за работата му в гаража и аквариума, а Джона дори постави салфетка върху коленете си. И най-важното — Стив не я постави в неудобно положение. Макар да спомена, че е преподавал в „Джулиард“, не разказа как я е учил да свири на пиано, как са композирали заедно, как е свирила в „Карнеги Хол“ или как допреди няколко дни са били съвсем отчуждени. Когато след вечеря Джона помоли за бисквитки, Рони и баща й избухнаха в смях, а Уил ги изгледа изненадано. После всички заедно разчистиха масата, Джона предложи да поиграят покер на надлъгване, а Уил ентусиазирано прие.

Що се отнася до Уил, той беше точно момчето, с което майка й би се зарадвала да я види — учтив, любезен, интелигентен и най-вече — без нито една татуировка… Нямаше да е зле и Ким да е тук — поне щеше да види, че дъщеря й не е напълно повърхностна. От друга страна, от вълнение тя или щеше да се опита да осинови Уил на секундата, или след като той си тръгнеше, да засипе Рони с милион суперлативи какъв прекрасен млад мъж си е намерила, докато напълно я подлуди. Баща й не беше такъв — той се доверяваше на преценката й и я оставяше да решава сама, без да натрапва мнението си.