Никълъс Спаркс - Последна песен

— Пак ли тази тема?

— Ехо? Нима не се подразбира? Да беше я видял вчера по бански!

— Покани я на среща.

— Ще откаже — намръщи се Скот. — Май двете вървят в пакет. Не разбирам защо…

— Може би й се струваш грозен.

Скот го изпепели с поглед и се разсмя пресилено.

— Ха-ха! Колко смешно!

— Просто предполагам.

— Е, спри да предполагаш. И какво става между теб и…

— Рони?

— Да. Вчера цял ден се мота с нея, днес цъфна в сервиза и се разцелувахте? Сериозно ли е?

Уил замълча.

Скот поклати глава и вдигна показалец да подчертае думите си.

— Виж какво. Не бива да се захващаш сериозно с никоя. Трябва да се съсредоточиш върху главното. Работиш по цял ден, спасяваш делфини, китове, костенурки и прочее и на всичкото отгоре трябва да тренираш за турнира. Нямаш излишно време!

Уил не отговори, но забеляза как Скот се паникьосва все повече с всяка изминала секунда.

— О, хайде, човече! Не ми го причинявай! Какво, за бога, намираш у нея?

Уил отново замълча.

— Не, не, не — заповтаря Скот като мантра. — Предчувствах го! Затова настоявах да излезеш с Ашли! За да не хлътнеш сериозно отново. Да ти кажа ли какво ще стане? Ще зарежеш приятелите си и ще висиш само с нея. Повярвай ми, не бива да хлътваш по…

— Рони — помогна му Уил.

— Както и да е — отсече Скот. — Пак пропускаш същественото.

— Даваш ли си сметка, че си по-наясно с моя живот, отколкото с твоя? — усмихна се Уил.

— Аз поне не забърквам каши.

Уил се сепна неволно, спомняйки си нощта на пожара. Дали Скот наистина е толкова безотговорен?

— Не искам да го обсъждаме повече — рече той, но усети, че Скот не го слуша. Взираше се нанякъде през рамото му.

— Не е истина! — отрони Скот.

Уил се обърна и видя Рони. Вървеше към тях — с дънките и черната тениска изглеждаше абсурдно като крокодил в Антарктика. По лицето му се изписа широка усмивка.

Тръгна към нея, без да отлепя поглед от очите й, за кой ли път стараейки се да разчете мислите й. Харесваше му, че не успява да я разгадае напълно.

— Здрасти — протегна ръка към нея той.

Тя се закова на няколко сантиметра от дланта му и каза със сериозно изражение:

— Не ме целувай. Просто ме изслушай.

Седнала до него в пикапа, Рони както винаги си оставаше енигма. Взираше се през стъклото и се усмихваше леко на пейзажа.

Положи длани в скута си.

— На татко му е все едно дали ще се появиш с къси панталони и тениска.

— Няма да се бавя.

— Но вечерята не е официална.

— Потен съм. Няма да се представя пред баща ти като скитник.

— Но както казах, на него му е все едно.

— Но не мен не ми е. За разлика от други аз обичам да правя добро впечатление.

— Да не намекваш, че аз не обичам — наежи се Рони.

— Не, разбира се. Всичките ми познати харесват хора с морава коса.

Макар да разбра, че той се шегува, очите й се разшириха, после внезапно се присвиха.

— Не съм забелязала на теб да ти пречи.

— Да, но аз съм специален.

Рони кръстоса ръце и впери поглед в него.

— Така ли смяташ да се държиш цяла вечер?

— Как?

— Като човек, който няма никакъв шанс да ме целуне отново.

Той се засмя и се обърна към нея.

— Извинявай. Пошегувах се. Всъщност харесвам пурпурните кичури. Те са… част от теб.

— Добре. Следващия път обаче внимавай какво говориш.

Рони отвори жабката и започна да рови вътре.

— Какво правиш?

— Разглеждам. Защо? Криеш ли нещо?

— Претърси основно. Дори може да внесеш малко ред. Рони извади един куршум и вдигна ръка да му го покаже.

— С това ли убиваш патенца?

— Не, този е за елени. Твърде голям е за птици. Ще станат на парчета, ако ги уцелиш с такъв.

— Имаш сериозни проблеми.

— О, често го чувам.

Рони се засмя, после притихна. Намираха се във врязаната навътре част от острова. Слънцето просветваше върху океанската повърхност измежду нагъсто застроените къщи. Рони затвори жабката и спусна козирката над стъклото. Забеляза снимка на красива блондинка, свали я и я разгледа.

— Изглежда чудесно — констатира накрая.

— Да.

— Залагам десет долара, че си я свалил от страницата си във „фейсбук“.

— Губиш. Това е сестра ми.

Уил забеляза как очите й се стрелват от снимката към плетената гривна върху китката му.

— Защо носите еднакви гривни? — попита тя.

— Направихме ги заедно.

— В подкрепа на някаква съществена кауза, предполагам.

— Не — отвърна Уил и млъкна.

С изненада установи как тя сякаш интуитивно почувства, че не желае да обяснява повече. Остави внимателно снимката и вдигна козирката.