Никълъс Спаркс - Последна песен

Отдръпна се и усети как кръвта нахлува в страните й. Той я гледаше мило, но сериозно. В изражението му нямаше и помен от небрежност и безотговорност.

— Следващия път, когато ми се ядосаш, говори ми — каза той. — Не ме изолирай. Не обичам да играя игрички. И между другото — аз също прекарах чудесно вчера.

Когато се запъти към вкъщи, Рони все още се чувстваше леко опиянена. Повтори мислено целувката поне сто пъти. Така и не успя да разбере как всъщност се е случила.

Но й хареса. Много. Което пораждаше въпроса защо си тръгна. Беше по-логично да се уговорят да се видят пак, ала втренченият поглед на Скот и зяпналата му уста я подтикнаха да целуне набързо Уил и да го остави да се върне към работата. Някак си обаче бе убедена, че ще се видят отново, при това скоро.

Той я харесваше. Не разбираше защо или как се е случило, но беше така. Удивителна мисъл — де да беше тук Кейла да й разкаже! Е, можеше да й се обади, но нямаше да е същото. А и какво щеше да каже? Все пак й се искаше да сподели с някого.

Когато наближи къщата, вратата на работилницата се отвори. Джона излезе и се запъти към верандата.

— Здрасти, Джона! — подвикна му Рони.

— О, привет, Рони! — той се обърна и затича към нея. Застана наблизо и я изгледа изпитателно. — Може ли един въпрос?

— Разбира се.

— Искаш ли бисквитка?

— Какво?

— Бисквитка. Яде ли ти се?

Рони не разбираше накъде бие, понеже разсъжденията на брат й се лутаха на зигзаг, а не успоредно като нейните. Предпазливо отвърна:

— Не.

— Как е възможно да не ти се яде бисквитка?

— Просто не ми се яде.

— Добре де — съгласи се Джона. — Да речем обаче, че искаш. Да речем, че умираш за една бисквитка и в кухненския шкаф има цял пакет. Какво щеше да направиш?

— Щях да си взема? — предположи Рони.

Джона щракна с пръсти.

— Точно така! Това казвам и аз.

— Какво казваш?

— Че ако някой иска бисквитка, трябва да си вземе. Чисто и просто.

„Аха“, рече си Рони. Логиката му започна да се прояснява.

— Нека позная. Татко не ти дава да ядеш бисквити?

— Именно. Дори да умирам от глад, не би ми позволил. Държи първо да ям сандвич.

— И ти смяташ, че не е справедливо?

— Ти току-що каза, че би си взела бисквитка, ако ти се прияде. Защо аз да не мога? Не съм бебе. Имам право на избор — изгледа я сериозно Джона.

Рони докосна с пръст брадичката си.

— Хммм. Разбирам какво те тревожи.

— Не е честно. Ако той поиска бисквитка, ще си вземе. Ако ти поискаш — ще си вземеш. Но ако аз поискам, правилото не важи. Както сама каза — не е справедливо.

— И как смяташ да постъпиш?

— Да изям един сандвич. Защото се налага. Защото светът е несправедлив към десетгодишните.

Джона се запъти навътре, без да дочака отговор. Рони го проследи усмихната. Помисли си, че по-късно може би ще го заведе да похапнат сладолед. Почуди се дали да го последва в къщата, после се отказа и тръгна към работилницата. Време беше да види прозореца, който баща й и Джона обсъждаха непрекъснато.

От вратата забеляза, че баща й разтопява олово.

— Здрасти, скъпа. Влез.

Рони пристъпи за пръв път в работилницата. Сбърчи нос при вида на странните животни по полиците, после се запъти към прозореца върху дървения плот. Доколкото схвана, им оставаше още доста работа — едва една четвърт беше готова, предстоеше да добавят още стотици парчета стъкло.

Баща й добави поредното, изправи се и разкърши рамене.

— Плотът ми е малко нисък и ме заболява кръстът.

— Да ти донеса ли аспирин?

— Не, от възрастта е. Няма лек срещу това.

Рони се усмихна и отстъпи назад. Залепена върху стената — точно до изрезката от вестник, описваща пожара в църквата — видя снимка на прозореца. Приведе се да я разгледа и се обърна към баща си.

— Говорих с него. Отидох в гаража, където работи.

— И?

— Той ме харесва.

Баща й вдигна рамене.

— Не се учудвам. Ти си невероятна.

Тя се усмихна благодарно. Опита се — безуспешно — да си припомни дали баща й винаги се е държал толкова мило.

— Защо реши да направиш прозореца за църквата? Понеже пастор Харис ти разреши да се настаниш в къщата?

— Не. И без това щях да се заема… — Стив замълча. Рони го наблюдаваше очаквателно в настъпилата тишина. — Дълга история. Сигурна ли си, че искаш да я чуеш?

Тя кимна.

— Бях на шест или на седем, когато за пръв път влязох в църквата на пастор Харис. За да се подслоня от дъжда — валеше като из ведро, бях вир-вода. Чух го да свири на пианото и си помислих, че ще ме отпрати. Но сгреших. Донесе ми одеяло и чаша супа и се обади на мама да ме прибере. Но докато я чакахме, ми позволи да посвиря. Бях малък, просто удрях по клавишите, но… както и да е, на другия ден отидох отново в църквата и пастор Харис стана първият ми учител по пиано. Описваше красивата музика като ангелски хор. Пристрастих се към пианото. Ходех в църквата всеки ден и свирех часове наред под прозореца, а божествената му светлина струеше върху мен. Винаги тази картина изплува пред очите ми, когато си припомням как идвах тук като дете. Прекрасният поток от светлина. И преди няколко месеца, когато църквата изгоря…