Никълъс Спаркс - Последна песен

Ала имаше ли значение това? Не, естествено. Усещаше гнева на майка си и стомахът я присвиваше. Може би не беше чак толкова зле, че днес нямаше да отпътува за вкъщи.

Чу стъпките на баща си. Когато погледна през рамо, той се поколеба, сякаш се опитваше да прецени дали дъщеря му иска да остане сама. Накрая предпазливо седна до нея. Не каза нищо. Взря се в риболовния кораб, закотвен на хоризонта.

— Ядоса ли се много?

Вече знаеше отговора, но не се сдържа да попита.

— Малко — призна баща й.

— Само малко?

— Е, нещо като Годзила в кухнята.

Рони затвори очи и си представи сцената.

— Каза ли й какво стана в действителност?

— Разбира се. И я уверих, че ти вярвам — той я прегърна през рамо. — Ще се успокои. Винаги е така.

Рони кимна. Усещаше как баща й я изучава с поглед в тишината.

— Съжалявам, че не можеш да си тръгнеш днес — каза той с мек, извинителен тон. — Разбирам колко ти е неприятно.

— Не ми е неприятно — автоматично възрази тя. Изненадващо почувства, че колкото и да се мъчи да се убеди в противното, всъщност казва истината. — Просто ми е чуждо.

Баща й се усмихна отнесено.

— Ако това те успокоява — когато бях малък, на мен също ми беше чуждо тук. Мечтаех да замина за Ню Йорк. Странно, ала след като най-сетне избягах, усетих колко много ми липсва това място. Незнайно защо океанът сякаш ме зове.

Рони го погледна.

— Какво ще стане с мен? Обясни ли ти нещо повече полицай Пийт?

— Не. Само че собственичката държи да повдигне обвинение, понеже вещите са ценни и напоследък често си пати от крадци.

— Но аз не съм го направила! — извика Рони.

— Знам — отвърна баща й. — Ще оправим бъркотията. Като начало ще намерим добър адвокат.

— Скъпо ли вземат адвокатите?

— Добрите — да.

— Можеш ли да си го позволиш?

— Не се безпокой. Ще измисля нещо — Стив замълча. — Може ли да те попитам нещо? С какво разгневи толкова Блейз? Не ми каза.

Ако беше майка й, навярно нямаше да отговори. Преди няколко дни не би отговорила и на баща си. Сега обаче не виждаше защо да не му обясни.

— Има си един странен приятел, тръпки ме побиват от него… Реши, че искам да й го отнема. Или нещо подобно.

— Какво имаш предвид под странен?

Рони замълча. На плажа запристигаха първите семейства, понесли хавлии и плажни топки.

— Видях го снощи — тихо отрони тя и посочи към брега. — Стоеше ей там, докато разговаряхме с Уил.

Баща й не скри безпокойството си.

— Но не приближи?

Рони поклати глава.

— Не. Но нещо… не е наред у него. Маркъс…

— Може би трябва да ги избягваш. Имам предвид Блейз и Маркъс.

— Не се тревожи. Не мисля да разговарям повече с тях.

— Искаш ли да се обадя на Пийт? Знам, че първата ви среща не протече гладко…

Рони поклати глава.

— Не още. И ако щеш вярвай, но не се сърдя на Пийт. Той просто си вършеше работата. Освен това се държа тактично. Май му дожаля за мен.

— Каза ми, че ти вярва. Затова е разговарял със собственичката.

Рони се усмихна. Колко хубаво бе да споделя така с баща си! За миг си помисли колко различен щеше да бъде животът й, ако той не беше си тръгнал. Поколеба се, взе шепа пясък и го остави да изтече през пръстите й.

— Защо ни напусна, татко? — попита тя. — Достатъчно голяма съм да разбера истината. Нали?

Баща й протегна напред крака, опитваше се явно да спечели време. Изглежда се колебаеше колко да сподели и откъде да започне. Накрая подхвана от очевидното.

— Когато спрях да преподавам в „Джулиард“, концертите се заредиха един след друг. Знаеш колко мечтаех да стана известен изпълнител, нали? Както и да е… трябваше да обмисля по-сериозно решението си. Но не го направих. Не предполагах колко трудно ще е за майка ти. В крайна сметка… се отчуждихме.

Рони не откъсваше поглед от него, стараейки се да чете между редовете.

— Появил се е друг човек, нали? — попита тя с равен тон.

Баща й не отговори. Само сведе очи. Рони усети как в гърлото й засяда буца.

Когато най-сетне проговори, гласът му звучеше изморено:

— Знам, че трябваше да положа повече усилия да спася семейството си, и съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш. Но искам да запомниш нещо. Никога не съм спирал да вярвам в майка ти, никога не съм спирал да вярвам в силата на нашата любов. Въпреки че в крайна сметка не се получи така, както с теб бихме желали, сега гледам теб и Джона и си казвам какво щастие е, че имам такива деца. Животът ми е пълен с грешки, но вие двамата сте най-прекрасното нещо в него.