Никълъс Спаркс - Последна песен

В тишината на стаята долови как Джона задиша по-бавно. Синът му вече беше заспал. Чистият въздух и слънцето тук — непознато явление в Манхатън — го изтощаваха благотворно. Радваше се, че сънят бе изтрил напрежението и от лицето на Рони. Чертите й — спокойни, почти ангелски — напомняха пастор Харис след разходките му край брега. Стив я гледаше във възцарилата се пълна тишина, за кой ли път закопнял да долови знак за Божието присъствие. Утре тя може би щеше си тръгне. Тази мисъл го подтикна да пристъпи колебливо към нея. През прозореца нахлуваше лунна светлина, зад стъклото долиташе ритмичният напев на океанските вълни. Нежното блещукане на далечните звезди сякаш му пращаше послание, че Бог заявява присъствието си някъде другаде. Изведнъж го налегна умора. Помисли си, че е сам, съвсем сам и винаги ще бъде сам. Приведе се и целуна леко Рони по бузата. Почувства как отново го залива вълна от обич и радост.

Точно преди зазоряване първата му мисъл — всъщност по-скоро усещане — беше, че му липсва пианото. Присви се от очакваната болка в стомаха и му се прииска да се втурне към дневната и да потъне в забравата на музиката.

Кога ли отново ще може да свири? Съжали, че не се е запознал с някого в града. Откакто барикадира пианото, си представяше как моли въображаемия си приятел да посвири на потъналото в забвение в чуждата дневна пиано, служещо единствено за декорация. Мислено се виждаше как сяда на прашната скамейка пред него, а приятелят му го наблюдава от кухнята или от антрето — това не беше уточнил. После въображението му рисуваше как засвирва мелодия, която просълзява слушателя. Нещо, което не бе успял да постигне през всичките си турнета.

Разбираше, че фантазира нелепо, но без музиката се чувстваше залутан, останал без цел. Стана от леглото и отпъди мрачните мисли. Пастор Харис му беше казал, че са поръчали ново пиано за църквата — подарък от човек от паството — и Стив можеше да свири на него веднага щом го докарат. Това обаче щеше да стане едва в края на юли. Чудеше се как ще издържи дотогава.

Седна пред кухненската маса и положи ръце върху плота. Ако се съсредоточеше добре, навярно щеше да успее да чуе музиката в съзнанието си. Та нали Бетовен е композирал „Ероика“ почти напълно оглушал? Може би и Стив като него щеше да чуе музиката в главата си? Избра композицията, която Рони изпълни в „Карнеги Хол“, затвори очи и се съсредоточи. Започна да движи пръсти. Мелодията долиташе глухо в началото, но постепенно нотите и акордите станаха по-ясни и отчетливи. Усещането не беше същото като с истински клавиши, но се налагаше да се задоволи с това.

Последните акорди от композицията отзвучаха в главата му, Стив бавно отвори очи и се намери в полутъмната кухня. Само след няколко минути слънцето щеше да надникне над хоризонта. В този момент в съзнанието му изневиделица отекна една-единствена нота — си бемол — и се задържа там, сякаш го подканяше, поощряваше. Разбираше, че е само въображение, но нотата продължаваше да ехти и той затърси химикалка и лист.

Набързо скицира петолиния и надраска нотите. После пръстите му отново занатискаха плота на масата. Отново чу нотата. Последваха я други. Записа и тях.

Композираше музика почти през целия си живот, но дори той оценяваше мелодиите си като нищожни глинени фигурки в сравнение с величавите статуи, които предпочиташе да изпълнява. От новото му хрумване може би също нямаше да излезе нещо впечатляващо, ала предизвикателството го привличаше. Ами ако успееше да съчини нещо… вдъхновено? Нещо, което хората ще помнят дълго след като са забравили самия него?

Мечтата се стопи бързо. И в миналото се беше опитвал и провалял. Несъмнено отново го очакваше неуспех. Но въпреки това се почувства по-добре. Да сътвориш нещо от нищото винаги е вдъхновяващо. Изпълни го удовлетворение, макар да не успя да развие мелодията — работи дълго, но накрая се върна към първите няколко ноти, които беше записал, и реши да започне отначало.

Когато слънцето надникна иззад дюните, Стив си спомни предишната нощ и реши да се разходи край брега. Повече от всичко се надяваше да се върне вкъщи с онзи израз на умиротворение, който бе виждал по лицето на пастор Харис. Докато крачеше по пясъка обаче, все го спохождаше усещането, че е най-обикновен аматьор, дирещ Божиите истини като дете, тръгнало да търси мидени черупки.

Би било прекрасно да съзре някакъв безспорен знак за присъствието Му — горящ храст навярно… Стив се постара да се съсредоточи върху света наоколо — слънцето, издигнало се над океанската повърхност, утринния птичи хор, мъглата над водите. Опита се да почувства красотата без абстрактни мисли, да усети пясъка под краката си и ласката на бриза по лицето си. Въпреки усилията не беше сигурен, че е по-близо до истината отпреди.