Никълъс Спаркс - Последна песен

— Гледах. Но ги чувах — обясни Джона.

— Не бива да подслушваш чужди разговори — укори го Стив.

— Но понякога са интересни.

— Въпреки това.

— Мама се опитва да подслушва Рони, когато говори по телефона. А когато е под душа, й преглежда съобщенията.

— Така ли? — Стив се постара да не изглежда прекалено изненадан.

— Да. Как иначе ще й хване дирите?

— Не знам… може би ако поговори с нея — предположи Стив.

— Как не! — изсумтя Джона. — Дори Уил не може да говори спокойно с нея. Тя подлудява всички.

На дванадесет Стив нямаше много приятели. Училището и уроците по пиано поглъщаха почти цялото му време. Основният му събеседник беше пастор Харис.

На тази възраст пианото вече го бе обсебило напълно и Стив често свиреше по шест часа на ден, потънал в света на музиката. Вече бе спечелил няколко местни и щатски конкурса. Майка му дойде само на първия, а баща му не го придружи нито веднъж. Седнал на предната седалка в колата на пастор Харис, пътуваше до Ралей, Шарлът, Атланта и Вашингтон. През целия път разговаряха. Пастор Харис беше набожен човек и току вмъкваше по някоя благословия в разговорите им, но думите му звучаха естествено — като коментарите на футболен запалянко, обезпокоен от загубите на любимия отбор.

Пасторът беше благодушен човек. Живееше скромно. Приемаше сериозно призванието си и повечето вечери посвещаваше на паството — или в някоя болница, или в дома на покойник, или на гости у сродна душа. През почивните дни беше зает с венчавки и кръщенета, в сряда вечер изнасяше религиозни беседи, във вторник и четвъртък репетираше с църковния хор. Но всеки ден преди свечеряване — независимо от времето — той се разхождаше сам край брега. Когато се връщаше, Стив често си мислеше, че едночасовото уединение е жизненоважно за пастора. След разходката лицето му изглеждаше умиротворено и спокойно. Стив винаги беше смятал, че по този начин той си отвоюва малко лично време — докато не го попита.

— Не — отвърна пастор Харис. — Не се разхождам, за да остана сам. Това е невъзможно. Ходя и разговарям с Бог.

— Искаш да кажеш, че се молиш?

— Не — повтори пастор Харис. — Искам да кажа, че разговарям. Никога не забравяй, че Бог ти е приятел. И като всички приятели Той иска да знае какво ти поднася животът. Добро или зло, тъга или гняв… Иска да е наясно дори когато недоумяваш защо е необходимо да се случват ужасни неща. Затова разговарям с него.

— Какво му казваш?

— Ти какво казваш на приятелите си?

— Нямам приятели — усмихна се невесело Стив. — Поне не такива, с които да споделям.

Пастор Харис положи успокоително ръка върху рамото му.

— Имаш мен.

Стив не отговори и пастор Харис го стисна по рамото.

— Разговарям с Него, както с теб.

— И отговаря ли ти Той? — скептично попита Стив.

— Винаги.

— Чуваш Го?

— Да, но не с ушите — пастор Харис постави длан върху сърцето си. — Тук чувам отговорите Му. Тук усещам присъствието Му.

Стив целуна Джона за лека нощ и го зави, после спря на прага на спалнята и се загледа в дъщеря си. Изненада се, че е заспала толкова бързо. Тревожното й изражение беше изчезнало безследно. Лицето й беше спокойно, косата се стелеше на вълни по възглавницата, а ръцете й бяха скръстени върху гърдите. Поколеба се дали да я целуне за лека нощ, но реши да не прекъсва потока на сънищата й, да го остави да се лее свободно като пролетен ручей.

Ала сърце не му даваше да излезе от стаята. Гледаше спящите си деца, потопен във вълна от спокойствие. Джона се обърна към стената, за да загърби струящата от коридора светлина, и Стив се опита да си спомни кога за последен път е целунал Рони за лека нощ. Година преди да се разделят с Ким, тя навлезе във възрастта, когато жестовете на близост започват да смущават децата. Смътно си спомняше как една вечер влезе в стаята й да я завие, а тя му отвърна: „Няма нужда. Добре съм“. Тогава Ким го погледна с тъга — разбираше, че Рони расте, но въпреки това отминаващото детство изпълваше с болка сърцето й.

За разлика от Ким Стив не съжаляваше, че Рони пораства. Връщаше се към своята младост и си спомняше, че на нейната възраст вече е взимал самостоятелни решения, оформял е светогледа си. Учителските му години не само затвърждаваха идеята, че промяната е неизбежна, но и че тя обикновено носи плодове. Често оставаше в класната стая с някой ученик и слушаше разкази за битките му с родителите или как майка му се опитва да му бъде приятел, а баща му — да го контролира. Другите учители усещаха, че се разбира интуитивно с децата, и той често с изненада установяваше, че и учениците го възприемат така. Не разбираше защо. Или ги изслушваше мълчаливо, или формулираше наново въпросите им, оставяйки ги сами да си извлекат заключение. Доверяваше им се, че в повечето случаи са прави. Дори когато изпитваше необходимост да каже нещо, най-често се ограничаваше до основните реплики на битов психолог — „Разбира се, че майка ти иска да бъдете приятели, защото започва да те възприема като възрастен, когото държи да опознае“, или „Баща ти знае колко грешки е допускал в живота и гледа да те предпази от тях“. Обикновени мисли на обикновен човек, но за негово учудване учениците често се взираха мълчаливо през прозореца, сякаш да осмислят дълбока мъдрост. От време на време дори му се обаждаха родители да благодарят, че е поговорил с децата им, и да му съобщят колко по-приветливо се държат напоследък. Стив оставяше телефонната слушалка и се опитваше да си спомни какво е казал с надеждата, че думите му са били по-прозорливи, отколкото са в действителност, но винаги се разочароваше.