Никълъс Спаркс - Последна песен

За стотен път се зачуди каква сила позволява на пастор Харис да чува отговорите в сърцето си. Какво имаше предвид духовникът, когато му обясни, че долавя Божието присъствие? Можеше да го попита направо, но се съмняваше това да му помогне. Поддава ли се на обяснение подобно нещо? Все едно да описваш цветовете на сляп по рождение човек? Ще разбере думите, но възприятието си остава тайнствено и дълбоко лично.

Почувства се странно от обзелите го мисли. Доскоро, погълнат от ежедневието, не си задаваше такива въпроси. Докато не пристигна в Райтсвил Бийч. Тук животът му забави ритъм.

Стив продължи да крачи по плажа и да размишлява върху съдбовното решение да опита късмета си като концертиращ пианист. Вярно, винаги се беше питал дали ще пожъне успехи на сцената и, да, пришпорваше го усещането, че времето отлита. Но как тези мисли надделяха над всичко останало? Откъде това желание да отсъства от дома си месеци наред? Как е могъл да постъпи толкова егоистично? В ретроспекция решението не се оказа мъдро за никого от тях. Навремето си въобразяваше, че изборът му е продиктуван от страстта по музиката, но сега подозираше, че всъщност е търсел начин да запълни празнотата, разяждаща го понякога отвътре.

Запита се дали в това осъзнаване не се крие разковничето към отговора, който искаше да намери.

Когато се събуди, Рони погледна към часовника и въздъхна с облекчение, че за пръв път откакто беше пристигнала, е успяла да си отспи. Не беше късно, ала се чувстваше освежена. Чу телевизора в дневната, излезе от спалнята и веднага видя Джона. Лежеше по гръб върху дивана, главата му висеше надолу, но не отлепяше поглед от екрана. Вратът му — извит сякаш върху гилотина — беше целият наръсен с трохи от бисквити. Брат й отхапа още един залък и върху него и по килима се посипа нова порция трохи.

Не искаше да пита. Знаеше, че отговорът ще бъде безсмислен, но не се сдържа.

— Какво правиш?

— Гледам телевизия с главата надолу — отвърна Джона.

Даваха поредния неприятен японски анимационен филм с големооки създания и напълно непонятен за Рони сюжет.

— Защо?

— Защото така искам.

— Ще повторя — защо?

— Не знам.

Знаеше си, че не трябва да пита. Погледна към кухнята.

— Къде е татко?

— Не знам.

— Не знаеш къде е татко?

— Не съм му бавачка — раздразнено отвърна Джона.

— Кога излезе?

— Не знам.

— Беше ли тук, когато стана?

— Аха — той не отлепяше поглед от екрана. — Говорихме за прозореца.

— И после…

— Не знам.

— Искаш да кажеш, че татко просто е изчезнал безследно?

— Не. Искам да кажа, че след това намина пастор Харис и те излязоха навън да поговорят.

Съобщи го така, сякаш е трябвало сама да се досети.

— Защо тогава не ми каза веднага? — разпери отчаяно ръце Рони.

— Защото се опитвам да гледам филм наопаки. Трудно се говори, когато кръвта нахлува в главата ти.

Хрумнаха й доста остроумия — например: „Тогава стой по-често с главата надолу“ — но не се поддаде на изкушението. Защото беше в по-добро настроение. Защото си беше отспала. А най-вече защото един гласец вътре в нея нашепваше: „Може би днес ще се прибереш у дома“. Никаква Блейз, никакъв Маркъс, никаква Ашли повече. Никакви събуждания по първи петли.

И никакъв Уил…

Тази мисъл я сепна. Всъщност денят с него не беше толкова лош. Поне не и преди финала… Трябваше да му обясни какво й е казала Ашли, да му обясни защо е побягнала. Но появата на Маркъс…

Наистина искаше да се махне оттук.

Рони дръпна завесите и надзърна навън. Баща й и пастор Харис стояха на алеята пред къщата. Чак сега осъзна, че не е виждала пастора от малка. Не изглеждаше много променен — макар да се подпираше с бастун, гъстата бяла коса и вежди бяха впечатляващи, както преди. Тя се усмихна, спомняйки си колко мило се бе държал с нея след погребението на дядо й. Разбираше защо баща й го харесва толкова — той излъчваше безкрайно благодушие. Спомни си как след службата пастор Харис й предложи чаша прясна лимонада, по-вкусна от всички газирани напитки, които бе вкусвала. Двамата с баща й като че ли разговаряха с някого на алеята, ала не виждаше с кого. Тръгна към входната врата и я отвори да погледне. Веднага разпозна полицейската кола. Полицай Пийт Джонсън бе застанал до отворената предна врата и очевидно се канеше да си тръгва.

Чу как двигателят забръмча и докато слезе по стълбите пред верандата, полицаят вече потегляше. Това потвърди предчувствието й, че не я очакват добри новини.