Никълъс Спаркс - Последна песен

Уил легна, като си мислеше, че ако не друго, днешният ден поне беше някакво начало. Отсега нататък всичко беше възможно. Но когато Рони се обърна и усмихнато му помаха за лека нощ от верандата, той усети как сърцето му подскача при мисълта, че може би и тя смята този ден за начало.

— Кой е този?

— Никой. Просто приятел. Изчезвай.

Думите си проправиха път през замъглените просеки на съзнанието му и Уил се напрегна да си припомни къде е. Присви очи на слънцето и срещна втренчения поглед на малко момче.

— Здрасти — промърмори Уил.

Момчето потърка нос.

— Какво правиш тук?

— Събуждам се.

— Това го виждам. Но какво си правил тук цяла нощ?

Уил се усмихна. Момчето се държеше сериозно като следовател — комично предвид възрастта и ръста му.

— Спях.

— Аха.

Уил седна и забеляза застаналата встрани Рони. Носеше черна тениска и прокъсани джинси, следеше го със същия шеговит поглед като снощи.

— Аз съм Уил — представи се той. — А ти?

Момчето кимна към Рони.

— Аз съм й съквартирант. Отдавна се знаем.

Уил се почеса по главата и се усмихна.

— Ясно.

Рони пристъпи напред. Косата й беше още влажна от душа.

— Това е брат ми Джона, който си вре носа навсякъде.

— Нима?

— Да — отвърна Джона. — С изключение на онази част с носа.

— Приятно ми е да се запознаем.

Джона не отлепяше очи от него.

— Аз май те познавам отпреди.

— Не мисля. Иначе щях да те помня.

— Напротив — устните на момчето започнаха да се разтягат в усмивка. — Ти каза на полицая, че Рони е отишла в „Бауърс Пойнт“!

Уил си припомни онази нощ и се обърна към Рони. С ужас забеляза как любопитното й изражение се сменя с удивление и накрая с разбиране.

О, не!

Джона продължи невъзмутимо:

— Да, полицай Пийт я доведе у дома и на другата сутрин с татко се скараха жестоко…

Уил видя как Рони стисва устни. Промърмори нещо, обърна се и влетя в двора на къщата.

— Благодаря ти много — изсумтя Уил, скочи на крака и хукна след нея.

— Рони! Почакай! Хайде де! Съжалявам! Не исках да ти създавам неприятности!

Настигна я и се протегна да я улови за ръката. Щом пръстите му докоснаха тениската й, тя се обърна рязко към него.

— Върви си!

— Изслушай ме, моля те…

— Нямаме нищо общо! — отсече тя. — Ясно?

— Ами снощи?

Страните й почервеняха.

— Остави ме!

— Номерът ти не минава! — отвърна Уил. — Думите му я смълчаха достатъчно дълго, за да успее да продължи: — Ти възпря побойниците, въпреки че бяха побеснели. Ти единствена забеляза детето, което се разплака. Видях как му се усмихна, когато тръгна с майка си. Четеш Толстой. И харесваш костенурките.

Рони вдигна предизвикателно брадичка, ала той усети, че е привлякъл вниманието й.

— Е, и?

— Затова искам да ти покажа нещо днес.

Уил млъкна, доволен, че не му отказа веднага. Не каза и „да“ обаче. Докато се колебаеше, той пристъпи предпазливо към нея.

— Ще ти хареса — каза. — Обещавам ти.

Уил сви към празния паркинг пред аквариума и заобиколи отзад по служебната алея. Рони седеше до него в пикапа. Не продума почти нищо по пътя. Когато я поведе към служебния вход, усети, че макар да се бе съгласила да дойде, още не е решила дали да му се сърди или не.

Отвори й вратата и прохладата отвътре се смеси с горещия, влажен въздух отвън. Поведе я по дългия коридор, после отвори следващата врата, която отвеждаше към самия аквариум.

Неколцина служители работеха в кабинетите си, въпреки че още час аквариумът щеше да остане затворен за посетители. Уил обичаше да идва тук преди началото на работния ден. Приглушените светлини от аквариумите и безмълвието създаваха усещане за тайно убежище. Понякога се питаше дали обитателите им съзнават колко се е смалила територията им и дали усещат присъствието му.

Рони вървеше до него и мълчаливо наблюдаваше. Подминаха огромен резервоар с вода, приютил умалено копие на потопена през Втората световна война германска подводница. Пред аквариума на бавно пулсираща медуза, излъчваща меко сияние в мрака, Рони спря и докосна удивено стъклото.

— Aurelia aurita — каза Уил. — Позната още като лунна медуза.

Рони кимна и отново се вгледа в аквариума, омагьосана от плавните движения на медузата.

— Толкова нежни изглеждат — каза тя. — Не е за вярване, че жилят толкова болезнено.

Косата й изглеждаше по-къдрава от вчера, придавайки й вид на непокорна покорителка на мъжки сърца.

— На мен ли го казваш! Като малък си патех от тях поне веднъж годишно.