Никълъс Спаркс - Последна песен

Обзе го странно, непознато усещане. През целия работен ден и през обедната почивка, докато наваксваше отсъствието, мислите му се връщаха към нея. Чувстваше колко непресторени са думите и действията й, долавяше нежност и топлота зад рязкото й поведение. Нещо, което му вдъхваше увереност, че макар досега да я беше разочаровал, имаше шанс да изкупи простъпките си.

По-късно вечерта я свари точно където очакваше — в сгъваемия стол на плажа с разтворена в скута книга. Четеше на светлината на малък фенер.

Вдигна поглед, после го сведе към книгата. Не показа нито изненада, нито задоволство.

— Познах, че ще те намеря тук — каза Уил. — Твоята къща, твоите костенурки и тъй нататък…

Тя не отговори. Той отклони поглед към къщата — не беше много късно и зад пердетата се движеха сенки.

— Някаква следа от миещата мечка?

Тя не отговори. Обърна страницата.

— Чакай. Нека позная. Още ми се сърдиш.

Рони въздъхна.

— Не трябваше ли да си с приятелите си? Да се оглеждате в някое огледало?

— Забавно — засмя се той. — Ще го запомня.

— Не се шегувам. Говоря сериозно.

— О, имаш предвид, че сме красавци?

В отговор тя заби поглед в книгата, но беше видно, че не чете. Уил седна до нея.

— Всички щастливи семейства си приличат, нещастните са нещастни посвоему — цитира той, сочейки към книгата. — Първият ред. Убеден съм, че е вярно. Или така твърдеше учителят ми по английски? Забравил съм. Четох я миналия срок.

— Родителите ти сигурно се гордеят, че синът им е грамотен.

— Гордеят се. Купиха ми пони, когато написах съчинение за „Котка в шапката“.

— Преди или след като реши да се хвалиш, че си чел Толстой?

— О, слушаш значи. Просто проверявах — той посочи към хоризонта. — Прекрасна нощ, нали? Обичам нощи като тази. Вълните са като приспивна песен, не мислиш ли?

Рони затвори книгата.

— Какво те води насам?

— Харесвам хора, които харесват костенурки.

— Върви тогава при приятелите си от аквариума. Или почакай, не става… Те спасяват други костенурки, а пък останалите ти приятели си лакират ноктите и си къдрят косите, нали?

— Вероятно. Мислех си, че ще ти е по-приятно да не си сама.

— Добре съм си — отсече тя. — Върви си!

— Плажът е обществен. Тук ми харесва.

— Значи ще останеш?

— Да.

— Тогава аз ще вървя.

Той поизправи рамене.

— Не мисля, че идеята е добра. Искам да кажа… откъде си сигурна, че ще остана цяла нощ? И с това нахално мече?

— Какво искаш от мен?

— Като начало — да речем името?

Тя взе една хавлия и я метна върху коленете си.

— Рони — каза. — Съкратено от Вероника.

Уил се наведе и се подпря на лакти.

— Добре, Рони. Разкажи ми за себе си.

— Защо те интересува?

— Дай ми шанс — погледна я той. — Опитвам се, не виждаш ли?

Не беше сигурен как разтълкува думите му, ала пристегна косите си в опашка, очевидно приела мисълта, че трудно ще се отърве от него.

— Хубаво. Нещо за мен — живея в Ню Йорк с по-малкия си брат и мама, но тя ни доведе тук да прекараме лятото с татко. Сега съм бавачка по неволя на костенуркови яйца, а един омазан със смазочно масло волейболист и доброволец в аквариума се опитва да ме сваля.

— Не те свалям.

— Нима?

— Повярвай ми, би усетила веднага, ако те свалях. Тутакси щеше да се поддадеш на чара ми.

За пръв път я чу да се засмее. Прие го като добър знак и продължи:

— Всъщност дойдох, защото изпитвах угризения заради клетката и не исках да те оставям сама. Както споменах по-рано, плажът е обществен и не се знае кой може да се появи.

— Някой като теб?

— Аз не съм опасен. Но навсякъде има лоши хора. Дори тук.

— Нека позная — ти ще ме защитиш, нали?

— Ако се наложи — да, ще те защитя, без да се замисля.

Тя не отговори, но думите му явно я изненадаха. Приливът се надигаше и двамата се вгледаха в сребристите гребени на вълните, втурнали се към брега. Пердетата на прозорците потрепваха, сякаш някой ги наблюдаваше.

— Добре — наруши тишината тя. — Твой ред е. Разказвай!

— Аз съм омазан с грес волейболист и доброволец в аквариума.

Отново чу смеха й — допадна му непресторената му звънливост. Беше заразителен.

— Ще ме потърпиш ли още малко?

— Плажът е обществен.

Той махна към къщата.

— Трябва ли да кажеш на баща си, че съм тук?

— Вече е разбрал, че си тук. Сигурна съм. Снощи ме проверяваше през няколко минути.

— Изглежда, е добър баща.

Тя се позамисли, после поклати глава.

— Обичаш волейбола значи?

— Поддържа ме във форма.