Никълъс Спаркс - Последна песен

— Чу добре. И ще се погрижа за кашата.

Рони осъзна, че Маркъс е само на една ръка разстояние и отстъпи рязко назад.

— Не смей да ме докосваш!

Обърна се и побягна. Непременно щеше да я последва — познаваше града по-добре от нея и щеше да я настигне. Усещаше как сърцето й бие като чук в гърдите, а дъхът й излиза на трескави талази.

Къщата й не беше далеч, но Рони не беше във форма. Въпреки страха и вълните адреналин чувстваше, че краката й все повече натежават. Нямаше шанс. Рискува и хвърли бърз поглед през рамо.

И разбра, че е сама на улицата и никой не я преследва.

В дневната светеше, ала Рони не влезе веднага — трябваше да се овладее, преди да застане пред баща си. Незнайно защо не искаше той да разбере колко е уплашена. Седна върху стъпалата на предната веранда.

Над нея звездите грееха ярко, а луната плуваше на хоризонта. Мирис на сол, древен като света, долиташе откъм океана. При други обстоятелства сигурно щеше да й подейства успокоително, ала сега й се струваше чужд като всичко останало.

Първо Блейз. После Маркъс. Имаше ли нормални хора тук?

Маркъс със сигурност беше луд. Не очебийно — беше умен, хитър и доколкото успя да го опознае, напълно безчувствен. Държеше сметка само за себе си и за собствените си желания. Миналата есен в часа по английски им поставиха задача да прочетат роман от съвременен автор. Избра „Мълчанието на агнетата“. От книгата научи, че главният герой — Ханибал Лектър, не е психопат, а социопат. За пръв път осъзна разликата между двете. Макар Маркъс да не беше канибал и убиец, Рони долавяше приликата с Ханибал — и двамата сякаш възприемаха еднакво света и ролята си в него.

Блейз обаче… тя беше просто…

Рони се колебаеше. Подвластна на емоциите навярно. Гневна и ревнива, освен това. Но през деня, който прекараха заедно, не остана с впечатление, че нещо не е наред с нея. Беше само нервна, незряла и обладана от хормони, а следователно — разрушителна.

Рони въздъхна и прокара ръка през косата си. Не й се влизаше вътре. Вече си представяше как ще протече разговорът.

„Здрасти, слънчице. Всичко наред ли е?“

„Не особено. Блейз е в мрежата на манипулативен социопат. Тази сутрин е излъгала полицаите и ще ме пратят в затвора. А между другото… социопатът не само е решил, че иска да спи с мен, но ме преследва и ме изплаши до смърт. Как прекарахте вие?“

Така стояха нещата, макар баща й сигурно да си представяше другояче един приятен разговор след вечеря.

Което означаваше, че се налага да се преструва. Тя се надигна с въздишка от стъпалата и се запъти към вратата.

Баща й седеше на дивана, разтворил овехтялата Библия. Затвори я, щом Рони влезе.

— Здрасти, слънчице? Всичко наред ли е?

Предвидено.

Тя се насили да се усмихне и се постара да отвърне възможно най-нехайно:

— Не успях да говоря с нея.

Не беше лесно да се преструва на спокойна, но някак си се справи. Баща й я подкани да отидат в кухнята, беше приготвил поредния специалитет — домати, патладжани и тиквички на тиган. Вечеряха в кухнята, докато Джона сглобяваше лего „Междузвездни войни“ — подарък от пастор Харис, който наминал по-рано да се запознаят.

След това се върнаха в дневната. Баща й — усетил, че не й е до приказки — отново отвори Библията, а тя — „Анна Каренина“, препоръчана й горещо от майка й. Книгата беше интересна, но Рони не успяваше да се съсредоточи. Не само заради Блейз и Маркъс, а и понеже баща й четеше Библията. Не си спомняше някога да го е виждала да разлиства Светото писание. Ала може би просто не беше обърнала внимание.

Джона приключи с конструирането и обяви, че си ляга. Рони изчака няколко минути, надявайки се брат й да заспи, преди тя да влезе в стаята. Накрая затвори книгата и стана.

— Лека нощ, скъпа — каза баща й. — Не ти е лесно, знам, но се радвам, че си тук.

Тя се поколеба, после тръгна към него. Наведе се и за пръв път от три години го целуна по бузата.

— Лека нощ, татко.

В тъмната спалня падна върху леглото си, изтощена до смърт. Не искаше да плаче — мразеше да плаче — но не успя да овладее надигналите се ненадейно чувства. Простена тихо.

— Плачи си спокойно — прошепна Джона.

„Страхотно“, помисли си Рони. Точно това й трябваше.

— Не плача — рече.

— Така звучи.

— Грешиш.

— Както и да е. Не ми пречи.

Тя подсмръкна, за да се овладее, и се протегна да издърпа пижамата си изпод възглавницата. Взе я и тръгна към банята да се преоблече. Пътьом надзърна през прозореца. Луната грееше високо в небето и посребряваше пясъка. Рони погледна към гнездото на костенурката и забеляза рязко движение в сенките.