Никълъс Спаркс - Последна песен

Беше ревностна католичка — странно явление в Уилмингтън по онова време. Всеки ден ходеше на църква, нощем не пропускаше молитва и макар Стив да оценяваше традиционните неделни служби, свещеникът му се струваше студен и арогантен, по-отдаден на догмата, отколкото на добруването на паството. Понякога — много често всъщност — Стив се питаше как ли щеше да се стече животът му, ако на осем години не беше чул музиката, долитаща от баптистката църква.

Четиридесет години по-късно подробностите му се губеха. Смътно си спомняше как един следобед влезе в църквата и чу пастор Харис да свири на пианото. Явно пасторът го бе посрещнал дружелюбно и той се беше върнал отново. В крайна сметка пастор Харис стана първият му учител по пиано. След време Стив започна да посещава — а по-късно да пропуска — библейското неделно училище в баптистката църква. В много отношения я чувстваше като втори дом, а пастор Харис — като втори баща.

Помнеше, че майка му не остана доволна. Понякога притеснено мърмореше нещо на румънски и поемеше ли Стив към баптистката църква, редеше непонятни думи и фрази, кръстеше се и го караше да носи верижка с разпятието. Според нея уроците по пиано с баптисткия пастор граничеха с дяволско изкушение.

Ала не го спря и това беше достатъчно. Не му пречеше, че тя не ходи на родителски срещи, че никога не му четеше, че никой никога не покани семейството му на съседско парти или барбекю на открито. Важното беше, че въпреки всички съмнения тя му бе позволила не само да открие страстта си, но и да я последва. И че някак си убеди баща му, който намираше за нелепа идеята да си изкарва прехраната с музика, да не застава на пътя му. Винаги щеше да я обича заради това.

Джона продължаваше да тича насам-натам, макар хвърчилото да си летеше и без негова помощ — бризът беше достатъчно силен, за да го държи във въздуха. Символът на Батман се рееше между два тъмни облака, които подсказваха, че идва дъжд. Лятната буря щеше да отмине бързо, сигурно след час небето щеше отново да се проясни, но Стив стана и подвикна на Джона, че е време да се прибират. Само след няколко крачки различи бледи линии в пясъка, които отвеждаха към дюната зад къщата му — като малък бе виждал същите следи повече от дузина пъти. Усмихна се.

— Хей, Джона! — викна той и последва дирята. — Ела! Искам да ти покажа нещо!

Джона изтича към него, стиснал хвърчилото в едната ръка.

— Какво?

Стив слезе по дюната до мястото, където се сливаше с плажа. Под пясъка се виждаха само няколко яйца.

— Какво гледаш? — попита Джона.

— Гнездо на гигантска морска костенурка — отвърна Стив. — Но не приближавай много. И не пипай. Да не ги безпокоим.

Джона се приведе, без да изпуска хвърчилото. Стив взе клечка и очерта голям кръг около гнездото.

— Морските костенурки са застрашен вид — обясни той. — През нощта излизат на брега да снесат яйцата си.

— Зад нашата къща?

— И на други места. Но важното е да запомниш, че са застрашен вид. Знаеш ли какво означава това?

— Означава, че умират — отговори Джона. — Гледам „Анимал Планет“.

Стив довърши кръга и захвърли клечката. Докато се изправяше, го преряза болка. Не й обърна внимание.

— Не точно. Означава, че ако не се опитаме да им помогнем и действаме неразумно, видът може да изчезне.

— Като динозаврите?

Стив тъкмо отвори уста да отговори, когато чу, че телефонът в кухнята звъни. Беше оставил задната врата отворена, за да улавя случайните пориви на бриза. Тръгна заднишком, после се затича през пясъка и стигна задната веранда. Задъхан, вдигна слушалката.

— Татко?

— Рони?

— Трябва да ме прибереш. В полицейското управление съм.

Стив прокара пръст по ръба на носа си.

— Добре. Идвам веднага.

Пийт Джонсън, полицаят, му разказа какво се е случило. Рони явно не беше готова да го обсъдят. Джона обаче невъзмутимо отбеляза:

— Мама ще се вбеси.

Стив забеляза как Рони стисна зъби.

— Не съм го направила.

— Кой е тогава?

— Не искам да обяснявам — кръстоса ръце тя и се облегна на вратата на колата.

— На мама няма да й хареса.

— Не съм го направила! — повтори Рони и изпепели с поглед Джона. — И не искам да й казваш, че съм виновна.

Увери се, че е разбрал, преди да се обърне отново към баща си.

— Не съм го направила, татко. Кълна се, че не съм. Трябва да ми повярваш.

Усети отчаянието в гласа й, ала си спомни и колко безнадеждно звучеше Ким, когато обсъждаха постъпките на Рони. Не беше забравил как се държеше, откакто бе пристигнала, и с каква компания се бе сприятелила.