— Както и да е — произнесе най-сетне Блейз със съвършено красноречив тон.
Изблъска я и закрачи към вратата. Рони я проследи, чудейки се дали се чувства обидена или ядосана от реакцията й. Накрая реши, че е по малко и от двете. През витрината видя Блейз да се отдалечава решително.
Толкова по въпроса с помиряването.
Рони се поколеба как да постъпи — не искаше да ходи на плажа, ала не искаше и да се връща у дома. Не разполагаше с кола и не познаваше никого. Което означаваше… какво? Май щеше да прекара лятото, седнала на някоя пейка да храни гълъбите като най-чудатите нюйоркски типове в Сентръл Парк. Навярно дори ще им измисли имена.
Пред изхода внезапният рев на алармата прекъсна мислите й. Погледна през рамо — първо любопитно, после объркано, разбрала какво става. Към магазина водеше само една врата.
После забеляза как мъжът с конската опашка се втурва към нея.
Не се опита да побегне, понеже не беше направила нищо. Когато мъжът с опашката я помоли да отвори чантата, не видя причина да не го послуша. Очевидно беше станала грешка. Едва когато той извади от плажната й чанта два диска и половин дузина плочи с автографи, осъзна колко правилно е усетила, че Блейз я очаква. Разпозна дисковете, които тя беше държала. Тя бе свалила и плочите от стената. Рони стъписано разбра, че Блейз е планирала всичко.
Краката й се подкосиха. Някъде отдалеч долетя гласът на собственика, който я уведомяваше, че полицаите ще пристигнат всеки момент.
След като купиха всичко необходимо — предимно пирони и дървени дъски, Стив и Джона прекараха преди обеда в преграждане на нишата в дневната. Не се получи красиво, баща му би се изчервил от срам, но Стив сметна, че ще свърши работа. Знаеше, че къщата скоро ще бъде разрушена — земята струваше повече без нея. От двете страни на бунгалото се издигаха триетажни мини имения и Стив беше сигурен, че временният му дом е трън в очите на съседите, защото подбива цената на имотите им.
Стив заби един пирон, окачи на стената снимката на Рони и Джона, която доскоро стоеше върху пианото, и отстъпи назад да я огледа.
— Как ти се струва? — попита сина си.
Джона сбърчи нос.
— Все едно сме направили грозна дървена стена и сме увесили фотография върху нея. На всичкото отгоре вече не можеш да свириш на пианото.
— Знам.
Джона наклони глава.
— Май е и криво. Стърчи тук-таме.
— Не забелязвам.
— Трябват ти очила, татко. А и не разбирам какво целиш.
— Рони каза, че не иска да вижда пианото.
— Е, и?
— Няма къде да го скрием, затова направих стена. Сега няма да го вижда.
— О! — замисли се Джона. — Аз хич не обичам да си пиша домашните, мразя купищата тетрадки върху бюрото си.
— Лято е. Нямаш домашни.
— Просто си мислех дали да не направя стена около бюрото си.
Стив потисна напушилия го смях.
— Ще трябва да го обсъдиш с майка си.
— По-добре ти поговори с нея.
— Гладен ли си вече? — засмя се Стив.
— Обеща да пускаме хвърчила.
— Дадено! Просто е време за обяд.
— Бих хапнал сладолед.
— Не съм съгласен.
— Бисквитки? — с надежда в гласа попита Джона.
— Сандвич с фъстъчено масло и желе?
— Става. Но после ще пускаме хвърчила, нали?
— Да.
— Цял следобед?
— Колкото искаш.
— Добре. Ще изям един сандвич. Но направи и за себе си.
Стив се усмихна и обгърна Джона през рамото.
— Дадено!
Тръгнаха към кухнята.
— Дневната изглежда доста по-малка — отбеляза Джона.
— Знам.
— И стената наистина е крива.
— Знам.
— И е различна от другите стени.
— Накъде биеш?
— Просто искам да се уверя, че не полудяваш — сериозно заяви Джона.
Времето беше тъкмо за пускане на хвърчила. Стив седеше върху дюната през две къщи от своята и гледаше как хвърчилото се носи на зигзаг по небето. Джона, бликащ от енергия както винаги, тичаше нагоре-надолу по плажа. Стив го наблюдаваше гордо и удивено си припомняше, че когато той самият правеше същото като дете, родителите му никога не го придружаваха.
Не бяха лоши хора. Несъмнено. Не го нагрубяваха, никога не си лягаше гладен, никога не се караха в негово присъствие. Един или два пъти годишно го водеха на зъболекар и лекар, храната беше в изобилие, в студените зимни утрини винаги имаше топла шуба, а в джоба му подрънкваха монети, за да си купи мляко в училище. Всъщност и майка му, и баща му бяха затворени хора. Може би затова останаха заедно до края. Майка му беше родена в Румъния, баща му я срещнал, докато служел в Германия. Когато се оженили, говорела лошо английски и следвала неотстъпно традициите, в чийто дух била възпитана. Готвеше и переше, а следобед работеше почасово като шивачка. Към края на живота си научи сравнително прилично английски — достатъчно, за да се справя в банката и бакалията, ала акцентът й остана толкова силен, че понякога околните едва я разбираха.
Читать дальше