Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Но сега… войните свършиха! И всички сме победители! Всеки един. — Някои повече от другите, очевидно. — Сега е време за мир! За свобода! За ликуване! — Лироцио прочисти шумно гърлото си и дръпна бродираната си яка с ръка. — Сега е време за надежда, прощаване и единност! — И пълно подчинение, разбира се. Котарда гледаше ръката си. Бледата й кожа беше порозовяла и почти се доближаваше до цвета на роклята й. — Сега е моментът да изковем велика нация, на която да завиди целият свят! Сега е време… — Лироцио започна да кашля, по моравото му лице изби пот. Рогонт се намръщи гневно към него. — Сега е време Стирия да се превърне… — Патин се приведе напред и изпъшка.

— … в една нация… — Нещо не беше наред и всички започваха да го осъзнават. Котарда залитна назад и се препъна. Хвана лъскавия парапет и рухна на пода сред шумолящата червена коприна на роклята си. Публиката ахна ошашавено.

— Една нация… — прошепна Рогонт. Канцлер Соториус падна на колене, трепереше. Розовата му ръка стисна сбръчканото гърло. Патин беше на четири крака, с почервеняло лице и издути вратни вени. Лироцио падна настрани с гръб към Монца, с едва доловимо хриптене. Дясната му длан бе тъмнорозова. Котарда пририта леко и замря. Тълпата наблюдаваше мълчаливо. Вцепенено. Хората не бяха сигурни дали това не е някаква откачена част от представлението. Някаква ужасяваща шега. Патин рухна по очи. Соториус падна назад и се загърчи, токовете на обувките му изтропаха по полираното дърво, след което се отпусна.

Рогонт погледна Монца. Тя не помръдна. Беше замръзнала и безпомощна, както докато наблюдаваше как убиват Бена. Той отвори уста, вдигна ръка към нея, но дъхът му не излезе. Челото му под ръба на короната беше станало яркочервено.

Короната. Всички я бяха пипнали. Очите й се спуснаха към десницата в ръкавица. Всички освен нея.

Лицето на Рогонт се сгърчи. Той направи една крачка, олюля се и падна. Изцъклените му очи се взираха в нищото. Короната се изхлузи от главата му, подскочи по платформата, търкулна се и спря.

Някой в публиката изпищя — разцепващ ушите писък.

Чу се освобождаването на противотежестта, тракането на дърво и хиляда бели славейчета излетяха от клетките си и се издигнаха в нощния въздух като красива чуруликаща буря.

Точно според плана на Рогонт.

Само че от шестимата, предопределени да обединят Стирия и да сложат край на Кървавите години, бе оцеляла само Монца.

Тръпката беше изключително доволен от факта, че Великият херцог Рогонт е мъртъв. Може би трябваше да мисли за него като за крал Рогонт, но вече нямаше значение как ще го наречеш и това разширяваше усмивката му още повече.

Може да си велик, колкото си щеш, приживе. Като се върнеш в калта, вече няма разлика. И дори не е нужно много. Може да се случи във всеки глупав момент. Един от приятелите на Тръпката се бе сражавал при Високите хълмове, всичките седем дена, без драскотина. Като на следващата сутрин напускаха долината, се одраска на трън, ръката му гангреняса и след няколко нощи умря. Без смисъл. Без поука. Освен може би да се пазиш от тръните.

Или благородна смърт, като на Руд Три дървета, смърт в щурм, с меч в ръка до последния си миг — и пак същата работа. Сигурно щяха да пеят песни за него, като се напият. Но за мъртвия смъртта си е смърт. Еднаква за всички. Великият изравнител. Прави еднакви и лордове, и просяци.

Огромните амбиции на Рогонт бяха сринати на прах. Силата му бе като мъгла, издухана от сутрешния бриз. Тръпката, едноок убиец, който довчера не бе достоен да оближе ботушите му, днес беше много по-добър. Все още хвърляше сянка. Може би това бе урокът. Взимай от живота, докато още дишаш. В пръстта няма награди, а само мрак.

Излязоха от тунела във вътрешността на Фонтецармо и Тръпката подсвирна и каза:

— Бая работа са свършили.

Монца кимна.

— Или поне са срутили достатъчно. Явно дарът на пророка е проработил.

Тази гуркулска захар беше страховито оръжие. Голям участък от лявата стена беше изчезнал. Кулата в края беше наклонена и напукана и сякаш щеше да рухне по планинския склон всеки момент. На мястото на стената стърчаха порутени останки. Тръпката предположи, че във вътрешността е имало градини, но обстрелът със запалителни снаряди през последните седмици ги бе свел до обгорели храсти, разцепени стебла и изпепелена кал. Всичко това омесено и размазано от снощния дъжд.

Павираният път минаваше през средата на цялата тази мизерия, между шест спрели фонтана, и водеше към здраво затворена черна порта. Няколко сгърчени фигури, надупчени от стрели. Мъртви войници около опожарен таран. Набитото око на Тръпката различи копията, лъковете и проблясващите брони между бойниците. Явно вътрешните стени все още устояваха, а херцог Орсо се бе окопал зад тях.