Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Никой обаче не изглеждаше особено доволен от отредената му роля. Приличаха на пиянска компания, която е решила да скочи в замръзналото море, но сега, със сутрешния махмурлук, започва да размисля.

— Е — изръмжа Монца, докато музикантите привършваха и последните ноти отмираха във въздуха. — Ето ни.

— Аха. — Соториус огледа тълпата с подпухналите си очи. — Да се надяваме, че короната е достатъчно широка. Ето я най-голямата глава на Стирия.

Разнесоха се оглушителни фанфари. Котарда се сепна, залитна и щеше да падне, ако Монца инстинктивно не я бе сграбчила за лакътя. Вратите в дъното на залата се отвориха и с отмирането на гръмките фанфари запяха два странни гласа, високи и чисти, носеха се над публиката. Рогонт пристъпи усмихнато в Сената и гостите избухнаха в добре организирани аплодисменти.

Бъдещият крал, облечен в синьото на Осприя, заслиза с изражение на скромна изненада. Всичко това за мен? Не беше нужно! Разбира се, той беше планирал лично всяка подробност. Монца се учуди, не за пръв път, дали Рогонт няма да се окаже по-лош крал, отколкото би бил Орсо. Не по-малко безсърдечен, не по-лоялен, но много по-суетен и с все по-намаляващо чувство за хумор.

Четирима мъже с осприански ливреи отвориха тежката врата до платформата, влязоха вътре и изнесоха тежък резбован сандък. Рогонт тръгна покрай предния ред. Ръкува се с няколко посланици, обърна внимание на гуркулската делегация и докара аплодисментите до предел. Накрая изкачи стъпалата на платформата и се усмихна, както спечелил голям залог играч се усмихва на разорените си съперници.

— Приятели, приятели! Най-сетне денят дойде!

— Дойде — отвърна простичко Соториус.

— Щастлив ден! — припя Лироцио.

— Дълго чакан! — добави Патин.

— Успешен? — предложи Котарда.

— Благодаря на всички. — Рогонт се обърна към гостите, спря аплодисментите им с жест, отметна наметалото назад и се настани на стола, след което погледна Монца. — Няма ли да ме поздравите, ваше превъзходителство?

— Честито — изсъска тя.

— Мила, както винаги. — Той се наведе по-близо и промърмори тихо: — Снощи не дойде при мен.

— Имах други задължения.

— Вярно? — Рогонт вдигна вежди, сякаш се изумяваше, че нещо може да е по-важно от шибането с него. — Е, държавните глави имат множество грижи. Няма значение.

И махна намръщено с ръка.

Монца стисна зъби. В този момент нямаше нищо против да се изпикае върху него.

Четиримата носачи сложиха сандъка на пода. Единият завъртя ключ в ключалката и вдигна капака с демонстративно театралничене. В тълпата се понесоха въздишки. Короната лежеше на лилаво кадифе. Дебел златен обръч, окичен с блестящи сапфири. От нея излизаха пет златни дъбови листа, а отпред имаше по-голямо шесто, увито около чудовищен диамант с големината на кокоше яйце. Толкова голям, че Монца изпита необяснимото желание да се засмее.

Лироцио посегна и хвана едно от златните листа с изражението на човек, който трябва да чисти тоалетна. Патин го последва със свиване на раменете. След това Соториус и Котарда. Монца хвана последното с покритата си с ръкавица дясна ръка. Кутрето продължаваше да стърчи и изобщо не изглеждаше по-добре в бялата коприна. Тя огледа лицата на предполагаемите си другари. Две пресилени усмивки, леко озъбване и очевидно мръщене. Зачуди се колко време ще отнеме на тези горди владетели, свикнали сами да са си господари, да се примирят с новото, неблагоприятно развитие.

Като гледаше, пукнатината вече бе взела да се разширява.

Петимата вдигнаха короната и направиха няколко несигурни стъпки. Соториус трябваше да заобиколи сандъка. Влачеха се тромаво около безценния символ на величие. Стигнаха до стола и вдигнаха короната високо над главата на Рогонт. Спряха за момент, сякаш по общо съгласие. Може би се чудеха дали няма някакъв шанс да се измъкнат. Цялото грамадно помещение бе потънало в неестествена тишина. Всички мъже и жени в публиката бяха затаили дъх. След това Соториус кимна и петимата внимателно сложиха короната на главата на Рогонт и отстъпиха.

Стирия вече беше една нация.

Кралят се изправи бавно и разпери ръце с отворени длани, гледаше право напред, сякаш можеше да види през древните стени на Сената право в бляскавото бъдеще.

— Скъпи жители на Стирия! — Гласът му отекна в каменните стени. — Наши скромни поданици! И нашите приятели от чужбина, които са добре дошли! — Предимно гуркулски приятели, но пък пророкът беше осигурил такъв голям диамант за короната… — Кървавите години приключиха! — Или щяха да приключат, щом Монца утрепеше Орсо. — Великите градове на нашата горда земя няма да се сражават повече един с друг! — Това предстоеше да се изясни. — А ще се изправят като братя, обвързани от щастливите връзки на приятелство, култура, общо наследство. Крачещи заедно! — В която посока нареди Рогонт. — Сякаш… Стирия се събужда от кошмар. Кошмар, продължил деветнайсет години. Някои от нас почти не помнят време без войни. — Монца се намръщи, мислеше как бащиният й плуг оре черната земя.