Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Раменете на Монца сякаш се смъкнаха още по-ниско.

— Не е ли идеална ситуация за наемник?

— От известна гледна точка. Но има прекалено много хаос дори за човек като мен. Кълна се, Хилядата меча са най-организираната и дисциплинирана войска тук. Което показва колко зле са твоите съюзници. — Той протегна крака и сложи единия си ботуш върху другия. — Мисля да отведа бригадата към Визерин и да предявя претенции за трона. Съмнява ме, че при това положение Рогонт ще спази уговорката ни…

— Остани — каза тя и го погледна в очите.

— Да остана?

— Остани.

Настъпи дълга пауза. Гледаха се.

— Нямаш право да искаш това.

— Но те моля. Помогни ми.

— Да ти… помогна? Май се превръщам в най-добрата надежда на всички. Ами верните ти поданици, добрите жители на Талинс? Те няма ли да ти помогнат?

— Те не си падат по битките, както по парадите. Няма да си мръднат пръста дори Орсо да се върне на власт и да ги избеси до крак.

— Бързата смяна на власт, а? Не събра ли войници, докато държеше трона? Не ти е в стила.

— Събрах, колкото имаше, но не мога да им имам вяра. Не и срещу Орсо. Не се знае накъде ще скочат.

— Ех, разделение на лоялностите. Имам опит с това нещо. Непредсказуем сценарий. — Коска пъхна пръст в другото си ухо, пак без особен успех. — Обмисляла ли си възможността… да се откажеш?

Изгледа го, сякаш й говореше на чужд език.

— Какво?

— Аз самият съм оставял хиляди задачи недовършени, незапочнати и направо провалени по целия Кръг на света. Честно казано, пречат ми по-малко, отколкото успехите.

— Аз не съм ти.

— Което е причина за постоянно съжаление и на двама ни. Но все пак. Можеш да зарежеш отмъщението. Да направиш компромис. Да бъдеш… милостива.

— Милостта и страхливостта са едно и също — изръмжа тя и впери свити очи в черната порта в другия край на изгорялата градина.

Коска се усмихна тъжно.

— Дали?

— Съвестта е извинение да не свършиш необходимото.

— Разбирам.

— Няма смисъл да се вайкаш. Светът е такъв.

— Ах.

— Добрите не получават повече. Когато умрат, се превръщат на лайна, като всички нас. Трябва да гледаш напред, само напред и да се биеш, битка по битка. Не можеш да се колебаеш, каквото и да коства, без значение…

— Знаеш ли защо винаги съм те обичал, Монца?

— А? — Тя го стрелна изненадано с поглед.

— Дори след като ме предаде? Дори повече след като ме предаде? — Коска се наведе бавно напред. — Защото знам, че всъщност не вярваш в тези глупости. Това са лъжите, които си повтаряш, за да можеш да живееш с това, което си направила. Което трябва да направиш.

Настъпи дълга пауза. Тя преглътна, сякаш щеше да повърне.

— Винаги си казвал, че в мен има дявол.

— Така ли? Във всички ни има. — Той махна с ръка. — Знаем, че не си светица. Дете на кървавото време. Но въобще не си толкова черна, колкото се изкарваш.

— Не съм ли?

— Аз се преструвам на загрижен за мъжете, но всъщност не ми пука дали ще живеят, или ще умрат. Ти винаги си се грижила за тях, но се преструваше, че не ти пука. Никога не съм те виждал да загубиш напразно човешки живот. И въпреки това харесват мен повече. Ха. Ето ти справедливост. За мен ти винаги си постъпвала правилно, Монца. Дори когато ме предаде, това беше по-добро, отколкото заслужавах. Никога не забравих онзи момент, след обсадата на Мурис, когато не позволи на търговците на роби да отведат децата. Всички искаха да вземат парите. Аз. Верния. Дори Бена. Особено той. Но не и ти.

— Само те одрасках — измърмори тя.

— Не бъди скромна. Беше готова да ме убиеш. Ние живеем в безсърдечни времена и милостта и страхливостта са точно противоположни. Всички се превръщаме на лайна, като умрем, но не всички сме лайна като живи, Монца. Само повечето. — Той вдигна очи към небето. — Бог знае, че аз съм. Но ти никога не си била.

Тя примигна за момент.

— Ще ми помогнеш ли?

Коска вдигна манерката си, осъзна, че е празна, и затвори капачката. Проклетото нещо трябваше да се пълни твърде често.

— Разбира се, че ще ти помогна. Нито за миг не съм се колебал. Даже вече съм организирал щурма.

— Тогава защо…

— Просто исках да ме помолиш. Изненадан съм, че го направи. Как можа да ти хрумне, че Хилядата меча ще свършат тежката работа по обсада, ще имат един от най-богатите дворци на Стирия в ръцете си и ще се оттеглят без никаква плячка? Да не си се побъркала? Не мога да ги разгоня тия алчни копелета и с лопата. Ще атакуваме призори — със или без теб — и ще опоскаме двореца. Предполагам, че по обед момчетата ще свалят оловните листове от покрива. Правилото за четвъртините и така нататък.