Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— А Орсо?

— Орсо е човек от миналото. — Коска се изправи и потупа нежно козата. — Прави с него каквото искаш.

Заровете показваха две и едно.

На днешния ден, преди три години, Саджаам беше откупил свободата на Дружелюбния от Убежището. Три години, които прекара без дом. Беше следвал трима души, двама мъже и една жена, през цяла Стирия и обратно. През това време мястото, което мразеше най-малко, се оказа Хилядата меча и не само защото имаше число в името си, което, разбира се, бе добро начало.

Тук имаше ред, до известна степен. Хората получаваха задачи със съответното време да ги извършат и знаеха мястото си в голямата машина. Бригадата беше надлежно заведена в трите счетоводни книги на писаря. Колко хора служат при всеки капитан, заплащане, стаж, наета екипировка. Всичко можеше да бъде преброено. Имаше правила, до известна степен, точни и приложими. Правила за пиене, хазарт и сбивания. Правила за използване на курвите. Правила за това кой къде седи. Кой, къде и кога да ходи. Кой да се бие и кой не. И най-важното Правило на четвъртините, отнасящо се до разпределението на плячката, което се спазваше със стриктна дисциплина.

Когато се нарушаха правилата, следваха стриктни наказания, разбираеми от всички. Обикновено брой удари с камшик. Дружелюбния бе видял вчера как бичуваха един мъж, защото се бе изпикал на неправилно място. Не изглеждаше като сериозно престъпление, но Виктус им обясни. Първо почваш да пикаеш, където ти падне, после да сереш и накрая всички умират от чума. Затова човекът отнесе три камшика.

Две и едно.

Любимото място на Дружелюбния беше столовата. В храненията имаше някаква успокояваща рутина, която му напомняше за Убежището. Намръщените готвачи с лекьосани престилки. Парата от големите казани. Чукането и тракането на ножове и лъжици. Сърбането и мляскането. Опашките от бутащи се мъже, които все искаха повече, но никога не получаваха.

Мъжете, които щяха да щурмуват тази сутрин, получиха допълнително по две кюфтета и един черпак супа. Две и едно. Коска беше казал, че е едно да те наръгат с копие на стълбата, но няма да позволи хората му да падат от глад.

— Ще атакуваме след час.

Дружелюбния кимна.

Коска си пое тежко дъх, издиша през носа и се намръщи.

— Предимно със стълби. — Дружелюбния бе проследил направата им през последните дни. Общо двайсет и една. Две и едно. Всичките имаха по трийсет и едно стъпало, освен една, която имаше трийсет и две. Едно, две, три. — Монца ще тръгне с тях. Иска да се добере първа до Орсо. Държи си твърдо на отмъщението.

Дружелюбния сви рамене. Тя си беше такава.

— Честно казано, притеснявам се за нея.

Дружелюбния сви рамене. На него му беше все едно.

— Битката е опасно нещо.

Дружелюбния кимна. Това беше очевидно.

— Приятелю, искам да стоиш до нея по време на сражението. Погрижи се да не пострада.

— Ами ти?

— Аз ли? — Коска тупна Дружелюбния по рамото. — Единствената защита, която ми е нужна, е високото мнение, което останалите имат за мен.

— Сигурен ли си?

— Не. Но аз ще съм на обичайното място. Колкото се може по-далеч от сражението, в компанията на моята манерка. Нещо ми подсказва, че Монца ще има по-голяма нужда от теб. Там все още има врагове. Дружелюбен…

— Да?

— Бъди нащрек и внимавай. Лисицата е най-опасна, когато е в капан. Орсо ще е приготвил някои смъртоносни трикове. — Изду бузи. — Неизбежно е. Оглеждай се… за Морвийр.

— Добре. — Муркато щеше да разполага с него и Тръпката. Същите трима като при убийството на Гоба. Двама и една. Уви заровете и ги прибра в джоба си. Загледа как разсипват храна с димящи черпаци. Заслуша мърморенето на мъжете. Започна да брои оплакванията.

Сивата зора преминаваше в златисто утро, слънцето изпълзяваше над бойниците на стената, която трябваше да изкачат, назъбената сянка започваше да се плъзга по опустошената градина.

Скоро щяха да започнат. Тръпката затвори око и се усмихна към слънцето. Годината си отиваше и ставаше все по-студено. В момента бе като прекрасна лятна утрин в Севера. Като утрините, в които се бе сражавал в големи битки. Утрини, в които бе извършвал велики подвизи, както и някои доста ниски постъпки.

— Изглеждаш доста щастлив — долетя гласът на Монца — като за човек, който ще си рискува живота.

Тръпката отвори око и насочи усмивката си към нея.

— Постигнах мир със себе си.

— Браво. Това е най-трудната за печелене война.

— Не казвам, че спечелих. Просто спрях да се бия.