Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Спря мълчаливо до един счупен фонтан и загледа как ранените се приближават към неизбежното. Някакъв мъж се плъзна покрай него и почти го блъсна. Незабележителен оплешивяващ човек с износен кожен жакет.

— Ах! Най-искрените ми извинения!

Шенкт не отвърна нищо.

— Вие… вие… така да се каже… в нападението ли участвате?

— В известен смисъл.

— И аз, и аз. В известен смисъл. — Нямаше нищо по-естествено от наемник, бягащ от схватката, но нещо не се връзваше. Този мъж беше облечен като главорез, но говореше като лош писател. Едната му ръка потрепваше, сякаш да отвлече вниманието, а другата очевидно посягаше за скрито оръжие. Шенкт се намръщи. Нямаше желание да привлича излишно внимание. Затова реши да даде шанс на мъжа, както правеше, когато му се удадеше възможност.

— Значи и двамата имаме работа. Нека не си губим повече времето.

Лицето на човека с кожения жакет засия.

— Абсолютно сте прав. На работа.

Морвийр се засмя фалшиво и усети, че по погрешка е използвал истинския си глас.

— На работа — изръмжа с неубедителен баритон.

— На работа — отвърна мъжът. Блестящите му очи не трепнаха.

— Така. Добре. — Морвийр го заобиколи и се отдалечи. Дръпна пръсти от отровната игла и отпусна ръката си безобидно настрани. Несъмнено странникът имаше необичайни маниери, но ако тровеше всеки срещнат с подобни недостатъци, нямаше да стигне доникъде. Задачата му бе да отрови седем от най-влиятелните личности на континента и едва напоследък бе успял да постигне забележителен успех.

Все още бе в захлас от мащаба на делото си, от дързостта, с която бе изпълнено, и от безпрецедентния успех на плана. Не се съмняваше, че е най-великият отровител и че неоспоримо е влязъл в историята. Тежеше му, че не може да сподели успеха си със света. Не можеше да се наслади на абсолютно заслужения триумф. Ако колебливият директор на сиропиталището бе видял този щастлив ден, щеше да е принуден да признае, че Кастор Морвийр наистина е безкрайно талантлив! Ако жена му го бе видяла, щеше най-сетне да го разбере и никога да не се оплаква от необичайните му навици! Ако прословутият му някогашен учител Мумах-ийн-Бек беше тук, най-сетне щеше да признае, че ученикът му го е задминал окончателно. Ако Дей беше още жива, щеше да пусне сребристия си смях, признавайки гения му. Щеше да се усмихне невинно и да го докосне нежно, може би дори… Но сега не бе време за такива фантазии. Имаше си сериозни причини да отрови и четиримата, така че трябваше да се задоволи със собствените си поздравления.

Явно убийството на Рогонт и съюзниците му беше елиминирало окончателно организацията по обсадата на Фонтецармо. Въобще не беше преувеличено да каже, че вътрешният двор не се охранява изобщо. Знаеше, че Никомо Коска е префърцунен палячо, заклет пияница и абсолютно некомпетентен, но предполагаше, че все ще вземе някакви мерки за сигурност. Това беше почти разочароващо лесно.

Битката на стената беше стихнала. Вратата към вътрешния двор беше в ръцете на наемниците и зееше широко отворена. Звуците от сражението долитаха приглушено, някъде откъм градините. Явно Хилядата меча бяха превзели цитаделата и гибелта на херцог Орсо беше неизбежна, но това не притесняваше Морвийр. Все пак великите мъже идват и си отиват. Той разполагаше с обещание от Банкова къща „Валинт и Балк“, а това беше над всеки човек или държава. Това беше безсмъртно.

Ранените лежаха на опосканата трева в сянката на дърво, за което някой необяснимо беше вързал коза. Морвийр направи гримаса, докато минаваше на пръсти покрай тях. Гледката на кървави превръзки, разкъсани дрехи и плът…

— Вода… — прошепна един от тях и го стисна за глезена.

— Все вода! — Морвийр освободи крака си. — Намери си сам! — Забърза и отвори вратата на най-голямата кула във външното крило, където бяха покоите на управителя на двореца, понастоящем заети от Никомо Коска.

Вмъкна се в тъмния, осветен само от амбразурите за стрелците коридор. Запромъква се по витото стълбище, опрял гръб в стената. Езикът му бе притиснат към небцето. Хилядата меча бяха толкова лесно заблудими, колкото и командира им, но знаеше, че лошият късмет може да помрачи радостта му във всеки момент. Винаги предпазливостта на първо място.

Първият етаж беше превърнат в склад и напълнен с разни сандъци. Морвийр го подмина. На втория имаше празни нарове, несъмнено заемани от защитниците на крепостта. Изкатери още две площадки, отвори леко вратата с пръст и надникна.