Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Защо? — изръмжа Монца. Острието на калвеса се движеше в малки кръгове. Всъщност не й пукаше за причините. Просто печелеше време, докато търсеше пролука.

— Може би ми писна от презрението ти. — Тръпката пристъпи напред, прикрит от щита, и тя отново отскочи. — А може би Айдър ми предложи повече.

— Айдър? — Монца се изсмя в лицето му. — Това е проблемът ти! Ти си шибан идиот! — Мушна отново при последната дума, опитваше се да го хване неподготвен, но той не се заблуди и отблъсна удара с щита.

— Аз ли съм идиот? Колко пъти те спасих? Загубих окото си! За да ме презреш с празноглавото копеле Рогонт? Правиш ме на шибан глупак, продължаваш да очакваш лоялността ми и после аз съм идиот? — Беше трудно да го отрече, особено след като й го хвърляше в лицето. Трябваше да послуша Рогонт и да го остави да го убие, но се бе поддала на вината. Милостта може и да беше смела, както казваше Коска, но май не винаги беше умна. Тръпката помръдна отново и тя отстъпи. След малко нямаше да има накъде да отстъпва.

— Трябваше да го предвидиш — прошепна той и Монца призна, че има право. Очертаваше се от доста време. Откакто бе преспала с Рогонт. Откакто бе обърнала гръб на Тръпката. Откакто той бе изгубил окото си в подземията на двореца на Салиер. Може би това се задаваше от първия момент, в който се бяха срещнали. Даже още преди това. Винаги.

Някои неща са неизбежни.

Брадвата на Тръпката издрънча отново в тръбите. Не знаеше за какъв чеп служат, но издаваха много шибани звуци. Монца вече бе отскочила и вдигаше меча си с присвити очи. Трябваше да й сцепи черепа в гръб и да приключи. Но искаше тя да знае кой и защо го е направил. Имаше отчаяна нужда от това.

— Не трябва да го правиш — изсъска тя. — Все още можеш да се измъкнеш.

— Мислех, че само мъртвите прощават. — Той се завъртя, за да й отреже пространството за маневриране.

— Давам ти шанс, Тръпка. Върни се в Севера, никой няма да те преследва.

— Да ме преследва който иска. Но мисля да се задържа още малко. Човек трябва да държи на нещо, нали? Все още имам гордост.

— Майната й на гордостта! Щеше да си продаваш задника по улиците на Талинс, ако не бях аз! — Твърде вероятно. — Знаеше рисковете. Сам избра да вземеш парите. — Също вярно. — Не съм правила никакви обещания, нито съм нарушавала нещо! — Съвсем вярно — Онази кучка Айдър няма да ти даде и монета!

Беше трудно да спори с повечето й доводи, но вече бе късно да се връща, а и брадва в главата слагаше край на всеки спор.

— Ще видим. — Тръпката тръгна към нея, прикрит зад щита. — Не става въпрос за пари. Това е… отмъщение. Мислех, че ще ме разбереш.

— Майната му на твоето отмъщение! — Тя сграбчи табуретката и я хвърли по него. Тръпката я изби с щита си през балкона, но Монца нападна веднага. Той успя да блокира меча й с дръжката на брадвата и острието се плъзна по нея. Монца беше притисната в него и ръмжеше, а върхът на меча се въртеше около здравото му око.

Тя го заплю в лицето и той инстинктивно се дръпна. Удари го с лакът под челюстта и главата му се отметна настрани. Дръпна меча назад за удар, но той успя да замахне първи. Монца отскочи, а брадвата откърти голямо парче от дървения парапет. Тръпката се изви, защото знаеше, че мечът й идва. Усети как стоманата се плъзга по ризата му и оставя гореща следа по корема му. Монца залитна, загубила равновесие. Севернякът премести тежестта си, изръмжа и замахна с щита, с цялата си сила и гняв. Удари я по лицето, отметна главата й и я отхвърли върху тръбите с глухо издрънчаване. Тилът й остави голяма вдлъбнатина. Монца отскочи и падна по гръб, мечът се изплъзна от ръката й.

Тръпката я изгледа за момент. Кръвта бучеше в черепа му, потта капеше от обезобразеното му лице. Някакъв мускул на врата й помръдна. Тънък врат. Можеше да пристъпи и да отсече главата й, сякаш сече дърво. При тази мисъл пръстите му стиснаха нервно брадвата. Тя изкашля малко кръв, изстена и разтърси глава. Започна да се надига с размътен поглед и застана на четири крака. Взе да опипва замаяно за меча.

— Не, не. — Той пристъпи и го изрита към ъгъла.

Монца потръпна, обърна глава на другата страна и бавно запълзя към меча. Дишаше тежко, кръвта от носа й капеше по дървения под. Той я последва, като продължи да говори. Странно. Кървавия Девет му беше казал веднъж, че ако искаш да убиеш някого, го направи, а недей да дрънкаш, и Тръпката се стараеше да го спазва. Можеше да я убие лесно, сякаш премазва бръмбар, но не го направи. Чудеше се дали говори, за да удължи момента, или за да го изчака да премине. Но въпреки това продължаваше.