Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

По-нататък двама наемници бяха спипали слуга със златиста ливрея. Единият го удряше и крещеше: „Къде са шибаните пари?“. След това другият правеше същото. Главата на слугата се мяташе напред-назад.

— Къде са шибаните пари, къде са шибаните пари, къде са шибаните пари…?

Някакъв прозорец се пръсна сред дъжд от олово и строшени стъкла и от него излетя резбовано бюро и се строши на паважа. Последва го подвикващ наемник, мъкнещ нещо бляскаво. Може би завеси. Монца чу писък, обърна се и видя как някой полита надолу с главата от прозорец на горния етаж и пада в градината. Отнякъде се носеха писъци. Звучеше като женски глас, но беше толкова отчаян, че не можеше да се прецени. Навсякъде се чуваха викове, смях и пищене. Преглътна прилошаването и се опита да не мисли, че тя е виновна за всичко това. Ето до какво бе довело нейното отмъщение. Можеше само да гледа право напред и да се надява да открие първа Орсо.

Да го открие и да го накара да си плати.

Големите укрепени врати на палата бяха все още заключени, но наемниците бяха намерили път покрай тях — през един от величествените прозорци. Явно някой се бе порязал в бързината да забогатее, защото первазът беше оцапан с кръв. Ботушите на Монца изпращяха по натрошеното стъкло и тя се вмъкна в голямата трапезария. Беше вечеряла веднъж в нея. Беше се смяла заедно с брат си, с Верния, Орсо, Арио, Фоскар, Ганмарк и цяла тълпа офицери. Почти всички от гостите онази вечер бяха мъртви. Стаята също не беше в по-добро състояние.

Приличаше на поле, опустошено от скакалци. Наемниците бяха отмъкнали половината картини, а останалите бяха нарязани, просто така. Двете огромни вази до камината бяха твърде тежки, затова ги бяха счупили и бяха отмъкнали позлатените дръжки. Бяха отнесли всички завеси и всички чинии, освен начупените по полирания под. Странно как в такова време хората са не по-малко склонни да строшат нещо, отколкото да го откраднат. Все още се въртяха наоколо. Измъкваха чекмеджета, изтръгваха свещници от стените, отмъкваха всичко, което можеше да струва нещо. Някакъв глупак беше качил на масата стол и се протягаше, за да стигне до полилея. Друг човъркаше с нож кристалните дръжки на вратите.

Един наемник с белези от шарка й се ухили; ръцете му бяха пълни с посребрена посуда.

— Гепих лъжиците!

Монца го бутна, той залитна и изтърва плячката си. Останалите се скупчиха като гладни гъски. Монца ги разбута и влезе в мраморния коридор. Тръпката беше до рамото й. Отдолу долитаха звуци от сражение. Викове и крясъци, тракане на метал и пукане на дърво, отвсякъде и никъде. Тя се огледа в сумрака, за да се ориентира.

— Насам. — Подминаха някаква всекидневна. Вътре наемниците режеха тапицерията на столовете, сякаш Орсо бе скрил парите си там. Нетърпелива тълпа разбиваше следващата врата. Някакъв мъж получи стрела във врата, щом я събориха, но останалите нахлуха вътре и се чу дрънчене на оръжия. Монца беше вперила очи напред и мислеше само за Орсо. Тръгна нагоре по стъпалата със стиснати зъби, почти без да усеща болката в краката си.

Озоваха се в мрачна галерия с висок таван, окичен с позлатени листа. Цялата стена представляваше огромен орган с най-различни лъскави тръби, резбована дървесина и стол за музиканта пред клавишите. Отдолу, под красивите дървени перила, имаше стая за музика. Наемниците пищяха, хилеха се и изкарваха налудничава симфония, докато трошаха инструментите.

— Близко сме — прошепна тя през рамо.

— Добре. Значи е време да приключваме.

Точно нейните мисли. Тя се плъзна към високата врата на стената.

— Покоите на Орсо са в тази посока.

— Не, не.

Намръщи се и погледна през рамо. Тръпката бе спрял и се усмихваше, металното му око проблясваше на оскъдната светлина.

— Не това.

Монца усети студените иглички по гърба си.

— А какво?

— Знаеш какво. — Усмивката му се разшири, белезите помръднаха и той изпука врата си — наляво, после надясно.

Тя приклекна в бойна стойка тъкмо навреме. Тръпката изръмжа и я нападна, размахал брадвата. Монца отскочи, блъсна една табуретка и почти падна, докато осъзнаваше случващото се. Брадвата издрънча в тръбите на органа и изтръгна лудешка нота. Тръпката я измъкна — в крехкия метал остана голяма дупка — и скочи отново към нея, но объркването бе преминало и студеният гняв запълваше празнината.

— Едноок педераст! — Не беше умно, но от сърце. Монца мушна напред, но той отби меча с щита си, замахна с брадвата и тя едва успя да отскочи. Тежкото острие удари дървената ламперия и от нея се разхвърчаха трески. Тя отстъпи внимателно, стараеше се да запази дистанция. Имаше по-малък шанс да парира тежката стомана от това да засвири на органа.