Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Нека не се преструваме, че ти си жертвата в ситуацията! Ти изби половината Стирия, за да постигнеш своето! Ти си подла, лъжлива, отравяща, убиваща, предаваща, шибаща брат си кучка. Нали! Аз върша правилното. Всичко е въпрос на гледна точка. Не съм чудовище. Може би причините ми не са съвсем благородни. Всеки си има причини. Но светът ще е по-добър без теб! — Искаше гласът му да не е толкова хриплив, защото казваше истината. — Аз върша правилното! — Факт, и искаше тя да го признае. Дължеше му го. — Ще е по-добро място без теб! — Надвеси се над нея, чу тропащи стъпки зад гърба си, обърна се…

Дружелюбния го блъсна с пълна скорост и го събори. Тръпката изръмжа, хвана го за гърба с ръката с щита, но успя единствено да го повлече след себе си. Двамата строшиха дървения парапет и се превъртяха в празния въздух.

Никомо Коска се появи пред очите му и хвърли шапката си с театрален жест през стаята. Явно пропусна целта, защото тя падна на пода, недалеч от вратата на тоалетната. Устата на Морвийр се изви в триумфална усмивка. Старият наемник държеше метална манерка. Същата, която самият Морвийр му бе подхвърлил като обида в Сипани. Дъртият гаден пияница сигурно я бе прибрал с надеждата да оближе последните капки грог. Колко празно изглеждаше обещанието му да не пие повече! Толкова за възможностите на човек да се промени. Разбира се, Морвийр не очакваше нещо друго от световния експерт в празните обещания, но почти тъжното сриване на Коска сякаш го изненада.

Чу как шкафът се отваря.

— Само да си долея. — Гласът на Коска, макар да не го виждаше. Тракане на метал.

Морвийр можеше да зърне невестулчата физиономия на спътника му.

— Как пиеш тая пикня?

— Все нещо трябва да пия, нали? Препоръча ми го стар приятел, който, уви, е мъртъв.

— Останаха ли ти стари приятели, дето да не са мъртви?

— Само ти, Виктус, само ти.

Звън на чаши и Коска мина покрай тесния процеп, през който наблюдаваше Морвийр. В едната ръка държеше манерката, а в другата чаша и бутилка. Красиво лилаво шише, което Морвийр помнеше, че е отровил преди миг. Явно беше изработил нова фатална ирония. Коска щеше сам да е виновен за разрушението си, както се случваше често в този живот. Но този път щеше да е задоволително окончателно. Чу характерния шумолящ звук на бъркане на карти.

— По пет монети на ръка? — предложи Коска. — Или да играем за чест?

Двамата избухнаха в смях.

— Да ги направим десет.

— Десет. — Още размесване. — Така е цивилизовано. Нищо по-добро от игра на карти, докато другите се бият, а? Като в старите времена.

— Само дето Андич, Сесария и Сазине ги няма.

— Да, прав си — призна Коска. — Така. Ти ли ще раздаваш, или аз?

Дружелюбния изстена и се надигна. Тръпката беше на няколко крачки, сред парчета дърво, слонова кост, месинг и оплетени струни, допреди малко арфата на херцог Орсо. Севернякът се надигна на колене. Все още стискаше щита и брадвата си, а от една рана над проблясващото метално око капеше кръв.

— Броящ шибаняк! Нямах проблем с теб. Но вече имам.

Двамата се изправиха, гледаха се внимателно. Дружелюбния извади ножа от канията и сатъра от палтото си. Потъмнелите дръжки легнаха удобно в ръцете му. Можеше да забрави за целия хаос в градините, за цялата лудост в двореца. Един срещу един, както правеха в Убежището. Едно и едно. Най-простата аритметика, за която можеше да се надява.

— Така значи — каза Дружелюбния и се ухили.

— Така значи — изсъска Тръпката през зъби.

Един от наемниците, които разграбваха помещението, направи крачка към тях.

— Какво правите, по дяволите…

Тръпката прескочи останките на арфата, брадвата проблесна над главата му. Дружелюбния се изви надясно, приклекна под удара и усети вятъра в косата си. Сатърът му удари ръба на щита и острието се вряза в рамото на северняка. Но не достатъчно силно за нещо повече от порязване. Тръпката се извъртя бързо и брадвата профуча надолу. Дружелюбния се измъкна и чу как се заби в останките зад него. Мушна с ножа си, но севернякът вече бе обърнал щита си и ударът го изби от юмрука му. Посече със сатъра, но Тръпката се притисна към него и натисна лакътя му с рамо. Острието го шляпна с плоското по сляпата страна и остави кървава драскотина под ухото.

Дружелюбния отстъпи половин крачка и замахна странично, без да дава пространство на брадвата на противника си. Вместо това Тръпката нападна с щита, изби сатъра и го повдигна. Ръмжеше като бясно куче. Дружелюбния го удари отстрани, опитваше се да заобиколи големия дървен кръг, но севернякът беше по-тежък и бе набрал инерция. Затворникът залитна през вратата, удари рамката с рамо, а щитът продължаваше да го бута и да набира скорост. Ботушите му се плъзгаха по пода, той загуби опора и пропадна. Главата му се удари в камъка. Той подскочи и се затъркаля неудържимо. Охкаше и стенеше, а светлината и мракът се въртяха около него. Стълбище. Падаше по стълби и най-лошото бе, че не можеше да ги преброи.