Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Тръпката не смяташе да седи и да служи за мишена. Изръмжа и се хвърли напред, скрит зад щита. Дружелюбния отскочи назад и се претърколи през масата. Брадвата го пропусна, удари дървото и ножовете подскочиха във въздуха. Тръпката продължи да натиска, удряше с ръба на щита и размахваше диво брадвата. Строшени чинии, дрънчащи тигани, счупени бутилки и разхвърчали се трески. Някакъв съд с брашно се изсипа и изпълни въздуха със заслепяващ прах.

Тръпката оставяше в кухнята разрушения, с които би се гордял и Кървавия Девет, но затворникът отскачаше и приклякаше, ръгаше и сечеше с ножа и сатъра, винаги извън обхвата му. Единственото, което успя да спечели от проявата на гняв, когато приключиха грозния си танц през дългото помещение, бе кървяща резка на ръката и зачервено петно по лицето на Дружелюбния, където го бе ударил с щита.

Затворникът го очакваше в началото на стъпалата, водещи навън. Ножът и сатърът бяха отпуснати до краката му. Плоското му лице беше лъскаво от пот, охлузено от размяната на удари, плюс падането от балкона и търкалянето по стълбите. Но Тръпката така и не бе успял да го засегне сериозно. Работата не изглеждаше и наполовина свършена.

— Ела бе, шибаняк хлъзгав! — изсъска Тръпката. От размахването на брадвата ръката го болеше от рамото до пръстите. — Време е да свършвам с теб.

— Ти ела — отвърна Дружелюбния. — Аз ще свърша с теб.

Тръпката сви рамене, разтърси ръце, обърса кръвта от челото си с ръкав и изпука врата си. И нападна отново. Нямаше нужда от подкана.

Коска се намръщи на ножа си.

— Ако кажа, че исках да си обеля портокал, има ли шанс да ми повярваш?

Виктус се усмихна. Коска май не познаваше човек с по-лъжлива усмивка.

— Съмнявам се, че ще повярвам на каквото и да кажеш. Но не се притеснявай. Няма да говориш дълго.

— Защо хората със заредени арбалети винаги държат да злорадстват, вместо направо да стрелят?

— Злорадстването е забавно. — Виктус посегна за чашата си, без да откъсва самодоволните си очи от Коска. Блестящият връх на стрелата в арбалета въобще не помръдна дори докато я надигаше. Изпи я до капка. — Уф. Тая ракия горчи бе!

— По-сладка е от ситуацията ми — измърмори Коска. — Предполагам, че сега ти ще вземеш генералския стол, нали? — Жалко. Тъкмо беше взел да свиква отново с него.

— Че защо да правя подобна глупост? — изсумтя Виктус. — Тоя стол не е донесъл нищо добро на задниците в него, нали? Сазине, ти, двамата Муркато, Верния Карпи и пак ти. Всички са мъртви, или почти, а през цялото време аз ставам по-богат, отколкото заслужава долно копеле като мен. — Намръщи се и се хвана за корема. — Не, ще намеря някой идиот да го заеме и да ме направи още по-богат. — Отново се намръщи. — Проклето пиене. Уф! — Залитна на стола и се хвана за ръба на масата. На челото му пулсираше издута вена. — Какво ми направи, мръснико? — Арбалетът се люшна настрани.

Коска се хвърли напред. Спусъкът изщрака, тетивата избръмча, но стрелата издрънча в мазилката отляво. Коска се претърколи до масата с триумфално възклицание и вдигна ножа.

— Ха-ха!

Арбалетът го фрасна по челото, точно над окото.

— Ух!

Две ръце го сграбчиха за гърлото. Пръстите, обсипани с тежки пръстени. Моравото лице на Виктус се надвеси над неговото, от озъбената му уста хвърчеше слюнка.

Коска се подхлъзна, стаята се преобърна и той удари глава в масата. Всичко потъна в мрак.

Битката под купола бе приключила. Сражаващите се бяха направили красивата ротонда на Орсо на нищо. Шарените мозайки на пода и стъпалата бяха покрити с трупове, изтървани оръжия и тъмна кръв.

Наемниците бяха спечелили, ако това, че бяха останали само десетина, можеше да се нарече победа.

— Помощ! — пищеше един от падналите. — Помогнете ми!

Но другарите му си бяха наумили нещо друго.

— Отворете шибаните врати! — Секо беше поел командването. Същият ефрейтор, който стоеше на пост, когато Монца бе пристигнала в лагера на Хилядата меча, за да открие, че Коска я е изпреварил. Той избута трупа на някакъв войник, който бе запречил лъвските порти, и го изрита надолу по стълбите. — Намерете брадви!

— Орсо със сигурност има още хора вътре — обади се Монца. — По-добре да изчакаме подкрепления.

— Да чакаме? И да делим плячката? — Секо се изсмя подигравателно. — Шибай се, Муркато! Вече не даваш заповеди! Разбийте вратата!

Двама мъже заблъскаха с брадви, разлетяха се трески. Останалите се бутаха опасно зад тях, останали без дъх от алчност. Вратите явно бяха направени да впечатляват гостите, а не да удържат армии, защото затрепериха и увиснаха на пантите. Още няколко удара и една от брадвите проби и откърти голямо парче дърво. Секо извика триумфално и пъхна копието си в пролуката, за да вдигне резето.