Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Наемниците се втурнаха в светлото помещение, където бе умрял Бена. Пищяха като деца на угощение, опиянени от кръвта и сребролюбието. Монца знаеше, че е лоша идея да ги следва. Знаеше, че Орсо може да не е там, а ако беше, щеше да е подготвен.

Но понякога се налага да минеш и през тръните.

Втурна се през прага, приведена ниско. И чу бръмченето на тетивите. Наемникът пред нея падна. Друг полетя назад, стиснал щръкналата от гърдите му стрела. Трополяха ботуши, викаха хора, а голямата стая, с големи прозорци и картини на световните герои, се люшкаше около нея, докато тичаше. Зърна проблясваща стомана на мечове и пълна броня. Личната стража на Орсо.

Видя как Секо замахва с копието си, което не можеше да направи нищо на яката стомана. Чу тежкото издумтяване, когато един наемник удари шлем с боздугана си, след което извика, защото беше посечен в гръб от голям двуръчен меч. Нова стрела порази нападащ мъж и го отхвърли настрани. Монца приклекна зад една мраморна масичка, преобърна я, клекна зад нея и потръпна, когато една стрела издрънча в плота и отскочи.

— Не! — пищеше някой. — Не! — Някакъв наемник бягаше към вратата, през която бе нахлул с ентусиазъм преди малко. Чу се избръмчаване на тетива и от гърба му щръкна стрела. Мъжът направи още една крачка, залитна и падна по очи. Опита да се надигне, изкашля кръв и замря. Умря, взрян право в нея.

Това получаваш, като си алчен. Тя вероятно щеше да е следващата.

Дружелюбния отстъпи по последните стъпала и към някакво огромно помещение. Високо, кръгло, под купол с изрисувани крилати жени и седем широки арки. От стените гледаха статуи — безброй очи, следящи движенията му. Явно защитниците бяха оказали съпротива, защото подът и двете извити стълбища бяха покрити с трупове. На наемниците на Коска и стражите на Орсо. Вече всички на една страна. Дружелюбния сякаш чуваше шум от бой някъде отгоре, но за него имаше достатъчно и тук.

Тръпката пристъпи през арката. Косата му беше сплъстена от кръв, обезобразеното му лице бе мораво от напрежение. Беше целият в одрасквания и охлузвания. Десният му ръкав беше сцепен и от ръката течеше кръв. Но Дружелюбния не можеше да нанесе фатален удар. Севернякът — щитът му беше обсипан с прорези — все още стискаше брадвата, готов за бой. Плъзна единственото си око през помещението и каза:

— Много трупове.

— Четирийсет и девет — отвърна Дружелюбния. — Седем пъти по седем.

— Харесва ми. Като добавим твоя и ще станат петдесет.

Хвърли се напред, като финтира високо и замахна ниско, в покосяващ глезените удар. Дружелюбния го прескочи и насочи сатъра към лицето му. Тръпката вдигна щита навреме и острието издрънча и изпрати вълни от болка чак до рамото на затворника. Той замахна странично, закачи ръката си в дръжката на брадвата, но въпреки това успя да резне северняка в ребрата. Вдигна сатъра, за да довърши работата, но Тръпката го прасна с лакът в гърлото, преди да успее. Дружелюбния залитна назад и почти се спъна в някакъв труп.

Изправиха се отново един срещу друг.

— Пак? — прошепна Тръпката.

— Давай — изхриптя Дружелюбния.

Сблъскаха се. Ръмжене и пъшкане, удари на метал в метал и камък отекваха в мраморните стени и боядисания таван.

Кълцаха, сечаха, плюеха, ритаха, ръгаха се, прескачаха трупове и се спъваха в изтървани оръжия. Ботушите им скърцаха и се хлъзгаха в кървавите локви по мрамора.

Дружелюбния се отдръпна от един тромав замах с брадвата, който удари стената и откърти парченца камък, и видя, че е стигнал до стъпалата. И двамата бяха уморени и вече по-бавни. Човек може да се бие, поти и кърви само до време. Тръпката нападна отново.

Отстъпването по стълбища не е добра идея дори когато не са покрити с трупове. Дружелюбния беше толкова зает да наблюдава Тръпката, че стъпи върху някаква ръка и си усука глезена. Севернякът видя това и замахна с брадвата. Дружелюбния не можа да се измъкне и острието се заби в прасеца му и почти го събори. Тръпката изръмжа и вдигна отново брадвата. Дружелюбния се гмурна напред и разряза предмишницата му с ножа. От червено-черната рана бликна кръв. Севернякът изръмжа и изтърва брадвата. Дружелюбния замахна към черепа му със сатъра, но той успя да вдигне щита и острието само го облиза. Кръвта опръска и двамата. Севернякът сграбчи рамото на Дружелюбния и го придърпа към себе си. Здравото му око пламтеше налудничаво, стоманеното беше опръскано с червено.

Дружелюбния заби ножа в бедрото му, чак до дръжката. Тръпката изпищя от гняв и болка. Челото му се стовари върху устата на затворника с ужасяващ трясък. Залата се залюля, Дружелюбния падна на стъпалата, главата му се удари в мрамора. Видя, че Тръпката се надвесва над него, и реши, че ще е добре да вдигне сатъра. Преди да успее, севернякът стовари металния ръб на щита си. Дружелюбния усети как двете кости на ръката му се строшават. Сатърът издрънча по стълбите, изпуснат от безчувствените му пръсти.