Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Трябва да ти благодаря. Виж, Морвийр, човек може да се промени, ако има стимул. Та значи тъкмо твоята омраза ми даде необходимия тласък.

Убит от собствената си отрова. Много от практикуващите професията си отиваха по този начин. И то точно в навечерието на оттеглянето си. Беше сигурен, че някъде в това има ирония…

— Знаеш ли кое е най-доброто? — Гласът избумтя в ухото му, а усмивката на Коска се спусна отгоре. — Сега мога пак да почна да пия.

Един от наемниците стенеше и молеше за пощада. Монца се бе притиснала към студения мрамор на масичката и го слушаше. Дишаше тежко и стискаше меча в ръка. Едва ли щеше да й свърши много работа срещу бронираните стражи на Орсо дори да имаше желание да се изправи срещу всички едновременно. Чу влажния звук на пронизващ плътта метал и молбите преминаха в писък и тихо гъргорене.

Звук, който не вдъхваше никаква увереност.

Надникна над ръба на масичката. Имаше седмина прави войници. Един вадеше копие от гърдите на мъртвия наемник, двама се обръщаха към нея с тежки мечове, четвърти измъкваше брадва от разцепения череп на Секо. Трима бяха коленичили и навиваха арбалетите. Зад тях беше голямата кръгла маса с картата на Стирия. На картата имаше корона — обръч от блестящо злато и дъбови листа, украсени със скъпоценни камъни. Почти като онази, която бе убила Рогонт и мечтите му за обединена Стирия. До короната, облечен в черно, с къса черна коса и добре оформена брада, стоеше Великият херцог Орсо.

Гневът й закипя, горещ и успокояващ. Един от стражите сложи стрела в арбалета и се прицели. Монца понечи да се скрие зад масичката, но Орсо вдигна ръка.

— Чакай! Спри. — Същият глас, на който се бе подчинявала безпрекословно осем мъчителни години. — Монцаро, ти ли си?

— Аз съм, проклет да си! — извика тя. — Приготви се да умреш! — Макар че по-вероятно щеше да е първа.

— Готов съм от известно време — отвърна той тихо. — Ти се погрижи за това. Добра работа! Мечтите ми се сринаха, и то благодарение на теб.

— Няма нужда да ми благодариш! Направих го за Бена!

— Арио е мъртъв.

— Ха! — изкрещя Монца. — Разбира се, че е мъртъв! Нали го наръгах това безполезно лайно във врата и го хвърлих през прозореца! — Бузата на Орсо потрепери. — Но защо само Арио? Ами Гоба, Мотис, Ганмарк, Верния… Избих ги всичките! Всеки, който беше в стаята, когато убихте брат ми!

— А Фоскар? Не съм получавал вест след поражението при бродовете.

— Може да спреш да чакаш! — Каза го с веселие, което не чувстваше. — Лежи с размазан череп на пода на една ферма!

Гневът на Орсо беше изчезнал, очите му бяха тъжни.

— Сигурно си щастлива.

— Не съм тъжна, това е сигурно!

— Великата херцогиня Монцаро. — Орсо плесна с ръце и острият звук отекна под високия купол. — Поздравявам те за победата. Накрая постигна каквото искаше!

— Каквото исках ли? — За момент не можа да повярва какво чува. — Мислиш, че исках това? След всички битки, които водих? Всички победи, които спечелих за теб? — Почти пищеше. Смъкна ръкавицата си със зъби и размаха осакатената си ръка. — Исках това ли? Каква причина ти дадохме, за да ни предадеш? Бяхме лоялни! Винаги!

— Лоялни? — Орсо я изгледа невярващо. — Радвай се на победата си, но не претендирай за невинност! И двамата знаем!

И трите арбалета вече бяха заредени и прицелени.

— Бяхме лоялни! — изкрещя Монца хрипливо.

— Нима ще отричаш? Че Бена се срещаше с изгнаници и революционери, предатели сред неблагодарните ми поданици? Че им обещаваше оръжия? Че обещаваше как ще ги поведеш към славата? Как ще заемеш мястото ми? Как ще узурпирате трона? Мислеше ли, че няма да науча? Вярваше ли, че ще стоя безучастно?

— Какво… Шибан лъжец!

— Продължаваш да отричаш? И аз не го повярвах, когато ми съобщиха! Моята Монца? По-близка от децата ми? Моята Монца да ме предаде? Видях го със собствените си очи! Лично! — Ехото от гласа му заглъхна. Чуваше се само тихото потракване на броните на четиримата, които бавно се приближаваха към нея.

И внезапно тя започна да осъзнава.

„Може да си имаме свой град“. Думи на Бена. „Може да си херцогиня Монцаро от… някъде си“. Явно мислеше за Талинс. „Заслужаваме да бъдем запомнени“. Беше го планирал сам, без да й даде избор. Както беше предал Коска. „Така е по-добре“. Както беше взел златото на Хермон. „Това е за нас“.

Винаги той беше човекът с големите планове.

— Бена — прошепна тя. — Глупак такъв.

— Не си знаела значи — каза Орсо тихо. — Не си знаела и ето докъде стигнахме. Брат ти обрече себе си, нас двамата и половин Стирия. — Засмя се тъжно. — Точно когато мислех, че знам всичко, животът намира начин да ме изненада. Закъсня, Шенкт. — Очите му се стрелнаха настрани. — Убий я.