Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Спря на един меч разстояние от Орсо. Не знаеше какво чака. Моментът беше дошъл. Моментът, за който бе напрягала всеки мускул, бе изтърпяла толкова болка, бе похарчила толкова пари, бе погубила толкова хора. Но й беше трудно да мръдне. А след това какво?

Орсо вдигна вежди. Вдигна короната от масата с пресилена грижовност, като майка, вдигаща новороденото си.

— Това трябваше да е мое. Почти беше мое. За това се бих през всичките години. И накрая ми го отне. — Завъртя я бавно в ръцете си и камъните заблестяха. — Когато построиш живота си само върху едно нещо, обичаш само един човек, имаш само една мечта, рискуваш да загубиш всичко за миг. Ти построи живота си около брат си. А аз около короната. — Въздъхна тежко, сви устни и хвърли короната върху картата на Стирия. — Виж ни сега. И двамата сме еднакво осакатени.

— Не еднакво. — Тя вдигна меча — калвеса, който бе поръчала за Бена. — Аз все още имам теб.

— И след като ме убиеш, за какво ще живееш? — Очите му се стрелнаха към меча, после към нейните. — Монца, Монца… какво ще правиш без мен?

— Ще измисля нещо.

Върхът проби жакета с леко изпукване, плъзна се без усилие в гърдите и излезе през гърба. Орсо изпъшка и очите му се разшириха. Тя издърпа острието. Останаха така, един срещу друг, за момент.

— О. — Той докосна тъмния плат и пръстът му се оцвети в червено. — Това ли е? — Погледна я объркано. — Очаквах повече.

Коленете му се подгънаха и той падна напред, лицето му тупна глухо на мрамора до ботушите й. Едното око, което се виждаше, се завъртя бавно към нея, а устата се изви в усмивка. След това не помръдна.

Седем от седем. Беше приключила.

Беше студена и ясна зимна сутрин и дъхът на Монца се виждаше във въздуха. Стоеше пред помещението, където бяха убили брат й. На терасата, откъдето я бяха хвърлили. Ръцете й бяха на парапета, от който я бяха претърколили. Над пропастта, в която се бе потрошила. Усещаше постоянната болка в костите на краката, ръката с ръкавицата и отстрани на черепа. Непрестанната нужда от хъск, която знаеше, че няма да се махне никога. Въобще не беше уютно да гледа стръмния склон и малките дръвчета, които бяха омекотили падането й. Точно затова го правеше всяка сутрин.

„Добрият водач не бива никога да се чувства уютно“, пишеше Столикус.

Слънцето се изкачваше и яркият свят бе изпълнен с цветове. Кръвта се бе оттеглила от небето и бе оставила жизненото синьо, с високи бели облаци. На изток гората отстъпваше място на обработваема земя, незасята угар, богата черна почва, златистокафяво стърнище. Нейните поля. Още по-нататък сивата река се вливаше в морето с широка делта, изпълнена с островчета. Монца едва различаваше малките кулички, сгради, мостове и стени. Великият Талинс, не по-голям от нокът. Нейният град.

Идеята все още й изглеждаше налудничаво.

— Ваше превъзходителство. — Камерхерът бе застанал на един от високите прагове и се кланяше толкова ниско, че почти ближеше пода. Същият човек, който служеше петнайсет години на Орсо, бе успял да се отърве невредим от разграбването на Фонтецармо и се прехвърли от господар към господарка с възхитителна лекота. Монца беше откраднала града на Орсо, двореца, даже някои от дрехите — след известно преправяне. Защо да не вземе и служителите му? Кой разбираше по-добре от работата им?

— Какво има?

— Вашите министри са тук. Лорд Рюбин, канцлер Груло, канцлер Скавиер, полковник Волфиер и… господарката Витари. — Прочисти гърлото си и я погледна колебливо. — Може ли да запитам дали господарката Витари вече има специфична титла?

— Тя се оправя с тези неща, за които няма специфична титла.

— Разбира се, ваше превъзходителство.

— Кажи им да влязат.

Тежките врати, които се отвориха, бяха украсени с медни фигури на извити змии. Не бяха чак произведение на изкуството като лъвовете на Орсо, но бяха много по-здрави. Монца се беше погрижила за това. Посетителите й влязоха веднага, стъпките им отекнаха в хладния мрамор на стаята за лични аудиенции на Орсо. Бяха минали два месеца, но Монца още не можеше да я приеме за своя.

Витари влезе първа. Носеше почти същите тъмни дрехи и самодоволна усмивка, както при запознанството им в Сипани. Следваше Волфиер — ходеше вдървено в натруфената си униформа. Скавиер и Груло се състезаваха да го следват. Старият Рюбин се мъчеше най-отзад, приведен от веригата на поста си, без да бърза да стигне до същността, както винаги.

— Още не си се отървала от това? — Витари намръщено кимна към портрета на Орсо на отсрещната стена.