Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Беше научила добре уроците на херцог Орсо. Злато, за стомана, за повече злато. Това беше праведната спирала на политиката. Съпротивата, апатията и омразата само я караха да работи по-силно. Изпитваше перверзно задоволство от наглед непосилната задача. Работата изтласкваше болката и нуждата от хъск и я поддържаше нащрек. От много, много отдавна не беше правила нещо съзидателно.

— Изглеждаш… много красиво.

— Какво? — Котарда се бе плъзнала тихо до нея и се усмихваше нервно. — А, мерси, и ти — изръмжа Монца, без да вдига поглед.

— Бялото ти отива. Казват, че аз съм твърде бледа, за да нося бяло. — Монца се намръщи. Точно тази вечер нямаше нерви за подобни безсмислени брътвежи. — Иска ми се да бях като теб.

— Постой известно време на слънце.

— Не, не. Смела. — Котарда сведе поглед и сплете бледите си пръсти. — Иска ми се да бях смела. Казват ми, че съм могъща. Човек би помислил, че като е могъщ, не трябва да се страхува от нищо. А мен ме е страх непрекъснато. Особено при такива събития. — Думите й се заизливаха, което само увеличи неудобството на Монца. — Аз съм такова разочарование… Но какво да направя? Ти какво би направила?

Монца нямаше намерение да обсъжда собствените си страхове. Това само щеше да ги подхрани. Но Котарда продължи:

— Нямам никакъв характер, но как да се сдобия с характер? Или го имаш, или не. Ти го имаш. Всички казват така. Откъде? Аз защо нямам? Понякога си мисля, че съм изрязана от хартия и се преструвам на човек. Казват, че съм страхлива. Но какво да направя? Как да не се страхувам?

Монца сви рамене.

— Преструвай се, че не си.

Вратите се отвориха.

Скритите музиканти подеха величествена мелодия и двете с Котарда пристъпиха в огромното помещение на Сената. Беше горещо, въпреки че нямаше покрив и звездите скоро щяха да се покажат на тъмното небе. Горещо и задушно като в гробница. Сладникавата миризма на цветя заседна в свитото гърло на Монца и почти я накара да повърне. В тъмнината горяха хиляди свещи и изпълваха помещението със сенки. Караха броката да лъщи, скъпоценните камъни да блестят и превръщаха усмихнатите лица в ухилени маски. Всичко беше прекалено изкуствено — тълпата, шумолящите флагове, цялата обстановка.

Прекалено много усилия, за да се види как един човек ще си сложи нова шапка.

Публиката беше разнородна. Основата й беше от стирийци, богати и могъщи мъже и жени, търговци и благородници. Известни художници, дипломати, поети, занаятчии, военни. Рогонт не изключваше никой, който можеше да допринесе за славата му. Повечето хубави места отпред бяха заети от чуждестранни гости. Дошли да засвидетелстват уважението си към новия крал на Стирия или поне да изкрънкат някаква полза от неговото издигане. Търговски капитани от Хилядата острова със златни обеци. Брадясали северняци и светлооки баолци. Жители на Сулджук с ярки коприни, две жрици от Тонд, където почитаха слънцето, с обръснати глави. Трима нервни старейшини от Уестпорт. Очаквано, Съюзът отсъстваше напълно, но гуркулската делегация беше запълнила на драго сърце и тяхното място. Дузина пратеници от император Утман-ул-Дощ, отрупани в злато. Дузина жреци от пророка Калул, в чисто бяло.

Монца вървеше покрай тях, сякаш ги нямаше. С изпънати рамене, с поглед право напред и със студената усмивка, която използваше, когато бе най-ужасена. Лироцио и Патин се приближаваха еднакво помпозно от срещуположната част. Соториус чакаше до златния стол, който заемаше централна роля в церемонията, подпрян на жезъла си. Старецът се бе заклел, че по-скоро ще стъпи в ада, отколкото да слиза надолу по рампа.

Стигнаха кръглата платформа и се събраха пред очакващите погледи на няколкото хиляди зрители. Петимата велики водачи на Стирия, които щяха да споделят честта да коронясат Рогонт. Всичките облечени със символизъм, който щеше да долови и гъба. Монца в перленобяло с кръста на Талинс на гърдите, от блестящи черни кристали. Котарда с аленото на Афоя. Соториус имаше златни раковини по подгъва на черната си роба. Лироцио носеше Моста на Пуранти на натруфеното си наметало. Бяха като лоши актьори, изобразяващи градовете на Стирия в евтина пиеса, само дето всичко бе много скъпо. Дори Патин беше зарязал всякакви претенции за скромност и бе сменил грубите селски дрехи със зелена коприна, кожа и бляскащи бижута. Символът на Никанте представляваше шест пръстена, но той носеше поне девет, като един изумруд беше с размерите на зар на Дружелюбния.