Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

Виктус го изгледа изумено и се надигна.

— Какво…

— Прикрий се! — изкрещя Коска. Наоколо задрънча метал — мъжете в окопите приклякаха и вдигаха щитовете над главите си. Запушиха уши, стиснаха здраво очи и се приготвиха за експлозия, която можеше да бележи края на света. Коска се долепи до утъпканата пръст, стисна зъби и затисна ушите си с длани.

Тихият момент се проточи.

Коска отвори едно око. Някаква яркосиня пеперуда се спусна безгрижно по склона, направи кръгче над прикритите наемници и кацна на нечие копие. Виктус беше спуснал забралото на шлема си. Сега го вдигна и попита объркано:

— Какво става, по дяволите? Запалихте ли го? Къде е Сесария?

Коска внезапно си представи как пътечката е изгаснала, как момчетата на Виктус ще влязат в мрака с вдигнати лампи и ще се натъкнат на трупа на Сесария. Пронизан от неговия меч с украсената дръжка. Меч, който всички познаваха.

— Ами…

Земята леко потрепери. След миг последва гръмотевичен взрив. Толкова силен, че чак главата го заболя. Светът внезапно стана напълно тих, с изключение на лекото, но постоянно пищене. Земята се разтресе. Вятърът мина през окопите, развя косата му и почти го повлече. Въздухът се изпълни със задушаващ облак прахоляк, който го накара да се закашля. От небето заваляха буци пръст и камъчета и Коска изстена и се присви като човек, попаднал насред ураган.

Нямаше представа колко продължи всичко това.

Отвори очи, размърда се замаяно и се надигна колебливо. Наоколо се бе спуснала призрачна тиха мъгла. Като в земята на мъртвите. Хората и екипировката бяха само фантомни очертания в сумрака. Мъглата започна да се разнася. Той разтърка уши, но пищенето продължаваше. И други започнаха да стават и да се оглеждат, лицата им бяха оцапани с пръст. Недалеч някакъв мъж продължаваше да лежи в окопа. Шлемът му беше сплескан от парче скала, насочено от жестоките Орисии право в главата му. Коска надникна над ръба на окопа, примигна към склона на планината и се опита да види през постепенно слягащия се прахоляк.

— О! — Стената на Фонтецармо изглеждаше незасегната. Кулите и бойниците продължаваха да стърчат към оловното небе. В скалата беше зейнал голям кратер, но кулата над него продължаваше да стои упорито, въпреки че част от основата й стърчеше над празно пространство. Това сякаш беше най-смазващото разочарование в изпълнения с множество такива живот на Коска.

След това, тихо като насън и неестествено бавно, централната кула се наклони и се срути в зеещия кратер, като повлече и големи части от стената от двете си страни. Всичко се нагъна и стана на чакъл от собствената си тежест. Предизвиканото свлачище от стотици тонове камънак се понесе към окопите.

— Олеле! — възкликна Коска.

Мъжете се хвърлиха за втори път по очи, прикриха глави и започнаха да молят Орисиите и всички богове и духове, в които вярваха или не, за спасение. Коска остана прав, гледаше хипнотизирано как огромно, може би десетинатонно парче зидария се носи към него, подскача по склона и вдига камъни във въздуха. Всичко се случваше без звук, освен може би леко хрущене, като стъпки по чакъл. Най-накрая огромният къс спря само на десетина крачки от Коска, люшна се и замря неподвижно.

Втори прашен облак беше покрил окопите със задушаващата си прегръдка, но постепенно се разнесе и Коска видя широкия пробив в стените на Фонтецармо, на не повече от двеста крачки. Кратерът беше запълнен с натрошени камъни. Втора кула, на ръба му, бе останала опасно наклонена, като пияница от ръба на скала, готов всеки миг да се срине в пропастта. Виктус застана до него, вдигна меча си и изкрещя — думата се чу като казана със съвсем нормален глас:

— Атака!

Мъжете се надигнаха колебливо от окопите. Един направи няколко клатещи се крачки и падна по лице. Останалите стояха и примигваха. Някои започнаха да се катерят полека по склона. Последваха ги други и скоро няколкостотин души се устремиха през натрошените камъни към пробива.

Коска остана сам в окопа с Виктус. И двамата бяха покрити със сив прахоляк.

— Къде е Сесария? — Думите звучаха глухо в пищящите уши на Коска.

Собственият му глас беше като странно гъргорене.

— Той…

— Какво стана?

— Ами… докато излизахме… — Не беше трудно да пророни сълза. Все пак беше покрит с натъртвания и охлузвания от главата до петите. — Изтървах лампата! Изтървах я! И той се спъна в тъмното и си счупи крака! — Сграбчи Виктус за нагръдника. — Помъкнах го по тунела, а той ми каза да го оставя и да бягам…