Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Внимавай! — извика Сесария. — Внимавай с лампата, Коска! Една искра и ще хвръкнем в небесата!

— Не се притеснявай. — Коска успя да не падне. — Не съм религиозен, но се съмнявам, че ще пуснат който и да е от нас двамата на небето.

— Тогава ще се продъним в ада.

— Доста по-вероятно.

Сесария намести бурето и попита:

— Другите излязоха ли?

— Вече трябва да са стигнали до окопите.

Едрият мъж обърса ръце в мръсната си риза.

— Значи сме готови, генерале.

— Чудесно. Последните дни направо се влачеха. Цяло престъпление е, че на човек му доскучава, при положение че имаме толкова малко време. Предполагам, че на смъртния си одър ще съжалявам за тези моменти повече, отколкото за най-горчивите си грешки.

— Трябваше да кажеш, че нямаш работа. Можеше да ни помогнеш в копаенето.

— На моите години? Единственото място, където се напъвам, е кенефът. А дори това е по-трудно от едно време. Какво следва?

— Чувал съм, че с годините става по-трудно.

— Така си е. Но имах предвид с мината.

Сесария посочи пътечката от черен прах, проблясваща на светлината на лампата. Свършваше доста преди най-близкото буре.

— Това води до входа на шахтата. — Той потупа торбичката на колана си. — Ще я свържем с буретата, и то така, че да сме сигурни, че ще избухнат. След това отиваме до изхода, палим другия край и…

— Огънят ще пропълзи до буретата и… Колко голяма ще е експлозията?

Сесария поклати глава.

— Не съм виждал повече от четвърт от това количество на едно място. Освен това продължават да го правят все по силно. Това новото… Притеснявам се, че може да е твърде голяма.

— По-добре грандиозен жест, отколкото разочароващ.

— Освен ако не срути цялата планина отгоре ни.

— Възможно ли е?

— Казва ли ти някой?

Коска се замисли за тоновете скала над главите им без ентусиазъм.

— Вече е късно за колебание. Виктус е подбрал мъжете си и е готов за атака. Рогонт ще стане крал тази вечер и очаква да ни почете с величественото си присъствие призори. Иска да сме проникнали в крепостта, за да даде заповед за финална атака. Проклет да съм, ако изкарам цяла сутрин да слушам хленченето на този глупак. Особено като носи корона.

— Мислиш ли, че ще я носи всеки ден?

Коска се почеса умислено по врата.

— Нямам представа. Но не това е важното.

— Вярно. — Сесария се намръщи към буретата. — Някак не ми се струва правилно. Копаеш дупка, палиш с факла някакъв прахоляк, бягаш и…

— Бум — довърши Коска.

— Няма нужда да мислиш. Няма нужда от храброст. Това не е начин за бой, ако ме питаш.

— Единственият правилен начин за бой е този, който убива противника и ти оставя дъх да се засмееш. Ако науката може да опрости процеса, толкова по-добре. Останалото са глупости. Давай да почваме.

— Слушам капитан-генерала и се подчинявам. — Сесария откачи торбичката от колана си и започна да изсипва внимателно прах, съединявайки пътечката с буретата. — Не се ли замисляш как би се почувствал?

— А ти?

— В един миг си вършиш работата, а в другия си разкъсан на парчета. Дори не можеш да погледнеш убиеца си в лицето.

— Не е по-различно от това да заповядваш на други. Дали убиването на някой с прах е по-лошо от това да накараш друг да го наръга с копие? Кога за последно погледна човек в лицето? — Не и когато с готовност бе помогнал да наръгат Коска в гърба при Афиери. Това поне бе сигурно.

Сесария въздъхна и продължи да ръси гуркулската захар.

— Може би си прав. Но понякога ми липсват старите времена. Когато командваше Сазине. Светът сякаш беше по-различен. Някак по-честен.

— И двамата знаем много добре, че нямаше мръсен трик от тази страна на ада, който Сазине да не е склонен да използва — изсумтя Коска. — Старият глупак щеше да взриви целия свят, ако очакваше да падне някоя пара.

— Това си е вярно. Но въпреки това не изглежда честно.

— Не знаех, че си такъв привърженик на честността.

— Е, не е толкова важно, но предпочитам да спечеля почтено, а не нечестно. — Сесария изтръска последния прах точно до бъчвата. — Някак оставя по-добър вкус. Когато се биеш по правила.

— Ха. — Коска го фрасна по тила с лампата и го събори по очи. — Това е война. Няма правила. — Едрият мъж изстена, помръдна и опита да се надигне. Коска се наведе, вдигна лампата и я стовари върху черепа му. Чу се пукот на стъкло, няколко въгленчета се посипаха по сивите плитки.

Може би бяха твърде близо до праха, но пък Коска винаги бе обичал рискованото залагане.