Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Добър ден — изръмжа на един страж, докато минаваше през широката порта заедно с останалите работници, връщащи се от обяд. Хрупаше ябълка и гледаше навъсено: изражение, присъщо за хората, отиващи на работа. Предпазливостта винаги на първо място, но когато заблуждаваш някого, са необходими изключително самочувствие и простота, за да се постигнат най-добри резултати. Практически не получи никакво внимание от страна на този страж, както и от страна на онези в дъното на вестибюла. Дояде ябълката и прибра огризката в кутията с инструментите. За един кратък момент се натъжи, като си представи колко щеше да й хареса на Дей.

Сградата на Сената беше отворена към небето, защото величественият купол беше рухнал преди векове. Три четвърти от огромното кръгло помещение бяха изпълнени с концентрични редове седалки, достатъчни да поберат около две хиляди от най-знатните зрители. Всяко мраморно стъпало беше по-ниско от задното и така формираха нещо като амфитеатър, а по средата имаше пространство, където древните сенатори изнасяли речи. Там беше издигната кръгла платформа от инкрустирано дърво, боядисано с изключителна детайлност, с гирлянди от дъбови листа над натруфен златен стол.

От стените висяха огромни флагове от сулджукска коприна, дълги по трийсет стъпки, чиято цена Морвийр не смееше да предположи, за всеки от великите градове на Стирия. Лазурносиньото знаме на Осприя с бялата кула бе разположено директно зад централната платформа. Кръстът на Талинс и Раковината на Сипани бяха от двете му страни. Следваха Мостът на Пуранти, червеният флаг на Афоя, Трите пчели на Визерин, Шестте пръстена на Никанте, гигантските знамена на Мурис, Етрисани, Етрея, Борлета, че даже и Каприл. Явно никой нямаше да бъде изключен от гордото ново държавно устройство, независимо от това дали желае да се присъедини.

Навсякъде гъмжеше от трудещи се мъже и жени. Шивачи се грижеха за завесите и множеството бели възглавнички, предвидени за удобство на най-знатните гости. Дърводелците режеха и чукаха по платформата и стълбите. Цветарки покриваха неизползваното пространство с килим от бели цветчета. Свещари разполагаха восъчната продукция с помощта на стълби. Всичко се наблюдаваше от осприански стражи с ослепително излъскани брони и алебарди.

Рогонт беше избрал да бъде коронован тук, в древното сърце на Новата империя. Арогантността му бе неизмерима. А ако имаше качество, което Морвийр не можеше да понася, това бе арогантността. Все пак скромността не костваше нищо. Той прикри дълбокото си отвращение и тръгна нехайно по стъпалата.

В дъното на голямата зала, може би на десетина стъпки от земята, имаше два малки балкона, на които вероятно едно време бяха седели писарите, записващи дебатите долу. Сега бяха заети от два огромни портрета на херцог Рогонт. Единият го показваше като строг и мъжествен, в героична поза с меч и броня. Другият изобразяваше негово превъзходителство със замислено изражение, облечен като съдия, държащ книга и компас. Господар на мира и войната. Морвийр не можа да потисне подхилването си. Един от тези балкони щеше да предостави добра позиция, за да изстреля смъртоносна стреличка по онзи идиот и да сложи край на гигантските му амбиции. До балконите се стигаше по тесни стъпала от малка неизползвана стаичка, в която едно време вероятно бяха държали архивите…

Намръщи се. Бяха сложили на стаичката тежка дъбова врата, обкована със стомана. В момента поне бе отворена. Морвийр не беше подготвен за такава промяна на този късен етап. Първият му инстинкт беше да постави предпазливостта на първо място и да се изнесе, както често правеше в миналото, когато обстоятелствата се променяха. Но човек не може да си осигури място в историята само чрез предпазливост. Залогът, предизвикателството, потенциалните награди бяха твърде високи, за да го спре една нова врата. Историята дишаше във врата му. Тази нощ името му щеше да е дързост.

Мина покрай боядисваната от дузина декоратори платформа и се насочи към вратата. Бутна я на една страна, после на друга, със свити устни и съсредоточено смръщено чело, сякаш проверяваше как функционират пантите, и след кратко и ненатрапчиво озъртане, за да се увери, че не го наблюдават, се вмъкна вътре.

Нямаше прозорци и лампи. Единствената светлина влизаше през вратата и двете извити стълбища. Покрай стените бяха струпани безразборно празни сандъци и бъчви. Тъкмо се замисляше кой балкон да избере, когато чу приближаващи се гласове. Мушна се бързо зад купчина сандъци и изохка, защото в лакътя му се заби треска. Спомни си за кутията с инструменти и в последния миг я придърпа с крак. След малко вратата се отвори и се чу влачене на крака и пъшкане, сякаш мъжете мъкнеха голям товар.